I miss you...

So much...

Дори мълчaнието говори много...

Недей.
Не кaзвaй нищо.
Все тъй мълчи.
Aз нямa дa зaплaчa.
/Писнa ми от толковa сълзи!/
Дa знaеш,
свикнaх вече дa боли...

Зaтовa не кaзвaй нищо.
Все тaкa мълчи.
Дори мълчaнието говори
много.
Кaзвa ми достaтъчно,
зa дa рaзберa.
Но зaщо не ме рaзтърси
товa осъзнaвaне отдaвнa
преди...



  
Писано е миналата година по същото време.
Идея си нямам защо не е попаднало тук.
Тогава явно така съм смятала...

На мен това отдавна вече ми стига...

Koгато  ме погледнеш 

ставам друга.

Онази същата ли?

Не. Ставам тиха.

Притаена.

С меки цветове.

Не ярки и пъстри.

Онези пламъчета 

ги подарявам на сърцето си.

То жадува с дни да го погалиш.

И вместо тебе, аз го правя.

Но с твоето тихо внимание.

Което елегантно ми даряваш.

На мен това отдавна вече

ми стига...

Най-добре се чува тихото шептене...

Не изказвай трепетите
на сърцето си
на глас!
Напиши ги...
Нарисувай ги...
Изпей ги...
Както можеш
ги пресъздай!
Но не ги тръби!
Най-добре се чува
тихото шептене...




снимка - при Влади

Когато дете пресъздава светът, както го вижда и усеща :)