Дороти и асансьорът

„Не искам да вземам властта! - провикна се Дороти - Искам само да взема асансьора!“

Колко ли трябва да му е писнало на човек, за да замени първичното желание за власт с желание за... асансьор?

Човек един асансьор не може да вземе - първо трябва да вземе техник, който да приведе асансьора в действие, и чак после, ако евентуално стане магията, може да се мисли за вземане на асансьор. Подкрепям Дороти, защото не ползвам асансьор, но пък и аз не искам да вземам властта. Кому е притрябвала власт, когато нито има над кого да властваш, нито какво да владееш?

„Искам да взема заплата!“ - викаше в същото време един докаран до безумие работник, чиято заплата се беше загубила в дебрите от непокрити стари задължения на предприятието.

„Искам да взема самолета!“ - яростно крещеше една жена, чиято мечта от съвсем ранна детска възраст вероятно е била да стане камериерка някъде на запад... или на юг.

„Искам да взема лекарство!“ - шепнеше един болен, чиито сили бяха изчерпани, както и клиничната му пътека...

„Искам да взема думата!“ - настояваше един зависим депутат, до който все не стигаше ред.

Взех, че се въодушевих от пролетното слънце и реших и аз да викна: „Искам!...“

- Не сте патриоти вие... - убедено и мъдро, сякаш поставяше диагноза, каза един просяк, когото отминах.

Кога патриотите стават идиоти? Когато поетите като Далчев стават депресанти в очите на идното поколение. Кога революционерите стават терористи? Пак тогава.

Кога революцията става депресия? Е, това вече е свързано с икономическия крах, с безработицата, безперспективността и спекулата, и няма нищо общо с поезията.

И като се огледам – ето ги, навсякъде около мен, всичките заедно: и идиоти, и депресанти, и терористи, и спекуланти, и просяци, и поети... Само дето няма и няма кой да оправи един асансьор в държавно учреждение в центъра на столицата. То пък едно учреждение, то пък една столица, то пък една държава...

Ей- така си замръзна моето „Искам!“, дори не можах да го измисля докрай. Не защото не знам какво е свобода. Не защото не знам дали я искам, или защото не осъзнавам всичката тежест на многобройните й значения. Моята свобода означава ли несвобода за друг? И, ако да, това ли е свободата? Или всичко се свежда само до способността да вербализирам желанията си? Свободата ли е онова неизговорено желание, което пали революциите, или революциите са формата, която приема свободата, когато е пораснала твърде много?

А Дороти не е онази малка авантюристка, която знае къде е страната на Оз. Доколкото знам, не познава магьосници, но има достатъчно обувки в рубинов цвят. Дороти е от онези обикновени жени, които сутрин отиват на работа, през деня си вършат работата съвестно и вечер се прибират уморени до смърт, за да кажат „Здрасти“ на децата си. Тя умее да е щастлива – от работата си, от децата си, от себе си, от свободата си... И най-вече от малки, с нищо незаменими красоти – като мокри листа в късна есен, или подранили кокичета напролет. Дороти взема думата винаги, когато има какво да каже. Взема самолет, когато реши да провери какъв е вкусът на времето. Взема и заплата, и лекарства, но това вече са битовизми. Веднъж, когато взе самолет с цел да се самопочерпи със сок от нар по безповод на един средиземноморски остров, Дороти попадна на тясна и стръмна уличка. Беше идеален слънчев ден, а от двете страни на уличката имаше двуетажни къщички, чиито прозорци, прагове и входни врати бяха боядисани в лазурносиньо. По прозорците и стъпалата цъфтяха цветя и ухаеше неповторимо, защото уличката водеше до лазурносиньото море. Дороти се запита дали обитателите й групово се предпазват от „лоши очи“, или просто обичат синия цвят. После погледна с най-добрите си очи и намери малко кафене, в което да изпие своя сок от нар. Тогава се случи: съчетанието на лазурносиньо с лазурносиньо изпи въпросите, които вече нямаха нужда от отговор и Дороти беше свободна – от желания и от действия, от възможности и от вероятности.

Когато си тръгна от вълшебното място, в нея, разбира се, пак нахлуха старите усещания за съмнения, несвободи, възможни и невъзможни революции и жертви...

Помежду една моментна синя почивка и една поредна революция, Дороти направи инвентаризация на желанията, жертвите и революциите си. И извика с всичката сила, която носеше в рубинените си обувки и в свободното си (понякога) сърце:

„Не искам да вземам властта! Искам само да взема асансьора!“

Текстът е публикуван в сп. Тема