Весёлые картинки

Намерих ги при разчистването на лаптопа. В една папка някога съм складирала каквото ме е разсейвало, докато гледам филми. Ето една част:

The Merchant of Venice

Едва ли Шекспир или някой във Венеция през 1596 г. е разбирал под Picture точно това:
















Освен това през целия филм ме убеждаваха, че Portia всъщност била Порция.
И още нещо, за което набеденият преводач няма вина: за вътрешната й красота и ум спор няма, но нещо ми убягна идеята на Шекспир за неземната й хубост.


Zwartboek / Black Book

Показалецът на дясната му ръка сочи напечатаната на машина година, вписваща се в периода на Втората световна война. При превода се е получил лек половинвековен скок във времето:
















Съсвсем ясно се чува: "Hier soll man rechts" и джипът си завива надясно, само че някой е проспал посоките:


















My Super Ex-Girlfriend

Още не мога да си простя, че си изгубих времето с тази боза.
Освен това тотално ми обърка и малкото знания по италиански. С ясно гласче Джи-гърлата искаше да си поръча ньоки (Gnocchi) и добре, че литна да спасява града, иначе кой знае какво щяха да й сервират:














На последната картинка е една от най-любимите ми правописни и правоговорни грешки. (Драги младежи, научете най-сетне правилно тази хубава българска думичка, моля ви!). През целия филм ми се натрапваше упорито, напъхана в мъжки и женски усти, заедно с По-дяволите.


















Уважаеми словоблудстващи на разни езици, преводът не е като бъркането в носа и в други телесни отверстия, малко хора умеят да го правят добре и с мисъл.

Докато смъртта ни раздели

"Отива една жена при лекаря" - така започват много изтъркани вицове. Така се казва и книгата на Рей Клуун, бивш маркетолог, посветена на съпругата му, починала от рак на 36 г. Световен бестселър, една ода за любовта, преведена на 15 езика, продължава да води по продажби в Холандия. Цяла година ми я препоръчват горещо, но след прочетените рецензии и скорошни близки срещи с болестта (макар и друг вид) реших, че ще ми е много тежка и я оставих заедно с продължението й в списъка на чакащите.

Тези дни, чакайки новата (и надявам се - качествена) партида холивудски пуканки, се развличам с европейско кино, покрай нашумелите заглавия - и с някои случайни, в които срещам от 0 до 1 познати имена. Така попаднах и на Stricken, правен по книгата.

Въпреки, че Стайн има "най-хубавата съпруга в Западното полукълбо и извън него", непрекъснато търси вдъхновение в мимолетни връзки с колежки или случайни жени по време на командировките си. Кармен се опитва да ги приеме още в началото на брака им - като лоша черта от характера му, "защото един мъж си чопли носа, друг изневерява ..." А и Стайн убеждава и себе си, и нея, че те имат само тялото му.

И така всичко е под контрол - докато не става ясно, че Кармен има рак на гърдата. Решени да го победят заедно, двамата превръщат живота си в ужасна въртележка: болници, химиотерапии, лъчетерапии, болки, бърсане на сълзи и повръщано. Вечер Стайн не издържа и прави епизодични забежки към стария си начин на живот и докато съблича поредната мацка в тоалетната на заведението, Кармен се превива в криза, а малката им дъщеря се къса от рев.

Ракът се оказва злокачествен и се налага ампутация. След нея и двамата жадуват за удоволствия, но не заедно. Кармен се връща на работа в общата им фирма с надеждата, че ще успее да живее нормално и отвъд съжаленията на другите. При една нейна командировка Стайн започва връзка с авангардната художничка Роус и дори успява да се влюби в нея, обсебен е, защото тя му връща жаждата за живот, а съпругата му отдавна не е същата. До края на филма той се бори и си изяснява любовта към двете. Кармен го пита имат ли бъдеще заедно и след много въпроси, отговори и обещания да й бъде верен, се разминават с развода. След една седмица без изневери и грижи се оказва, че има много разсейки и дори с химиотерапия ще живее не повече от 6 месеца. Напускат работа, обикалят местата, които тя иска да види и снимат постоянно, за да я запомни дъщеря им. Периодично отскачат до болницата.

Кармен очаква да бъдат непрекъснато заедно, в добро и зло, докато смъртта ги раздели. Стайн мисли, че "любовта си има свои правила по време на рак", 18-те месеца грижи и нерви му идват в повече. Подновява за кратко връзката си с Роус, където намира своя оазис, за да се върне после при Кармен в последните седмици от живота й. Тя си избира евтаназия в дома им и умира щастлива, защото е била негова съпруга, пожелавайки му да се забавлява и да бъде с която иска, стига също да е щастлив.

Умишлено разказах филма, защото това не е филм точно и само за рака и гадостите покрай него. Това е животът, който може да се случи на всеки от нас, с всичките му цинични, тъжни, жестоки, болезнени, весели или хубави моменти. Не е сантиментален разказ за едно семейство, а неговата промяна и пропукване след болестта. Това е един откровен, шокиращ и нелъснат филм, който ще достигне и до тези, които имат мазоли в душите си. Една история, събрала трагедия, надежди и сблъсък на очаквания, която успява да завърши оптимистично и да остави много въпроси. Да ни напомни колко дребни са ежедневните проблемчета и грижи и да живеем пълноценно, отлагайки минимум неща за после - Carpe Diem! (такова е било и първото заглавие на романа).
Това е поредният филм, след който се питам: трябва ли да се случи най-лошото, за да се променим към по-добро?


Гледайки, си мислех за приятел от студенстките години, душата на компанията, човек с огромно сърце, от тези, за които се радваш, че са минали през живота ти. Имаше страхотна приятелка, събираха се и се разделяха няколко пъти и когато завършихме, за всеобщо учудване още същото лято се ожени за друга. Някои познавахме буйната й младост от доста време, но си спестихме неодобрението - любовта е сляпа, необяснима и той си знае ... Година след сватбата се появиха проблеми с бъбреците й, решими само чрез трасплантация. Той сключи заробващ договор с една голяма компания, която отпусна 25 000 $ за целта. Около година след това, когато вече се беше позакрепила, се разведоха. Той продължи да изплаща подарените й няколко години живот и с новото си семейство, дори и след смъртта й и внезапно си отиде от този свят - тихо, кротко, в разцвета на силите си, в последния ден на миналата година.
Все още продължаваме да се питаме как бихме постъпили в неговата ситуация.


Представете си, че сте в двойка, в която единият е тежко болен и му предстои трудно и мъчително лечение с неизвестна продължителност и край. Или е останал внезапно инвалид, който не може да се грижи за себе си.

Независимо на мястото на кого от двамата сте, бихте ли искали все още да сте заедно, докато смъртта ви раздели, без да се чувствате обременени от другия / в негова тежест?
Ако сте болният, какво бихте очаквали и колко свобода бихте позволили?
(тук винаги се сещам за Breaking the Waves)
Ако сте здравият, колко очаквате да издържите, ако изобщо останете заедно? И защо - от любов, от хорски срам или състрадание, заради ангажимент и отговорност към другия или ...?

П.П. Знам, че въпросите никак не звучат празнично. И все пак ...

Да ви е сладко!

Тази вечер се обърках да гледам телевизия. Националната bTV, цели 10 минути, докато вечерям. Страхотен апетит ми се отвори от това:

Не знам на кого да благодаря за креативността, заменила в най-гледаемото време дамските превръзки, акащите и пръцкащи дупенца, падащите в мивката зъби, стомашните газове и издигащи се самолети с уриниращи мъжки чурки.

Една разходка и 15 истории

Трябваше да си направя някакво изследване. Скъпо, но за сметка на това не се поема от ЗК (на мен все такива ми се случват). И толкова рядко, че нито една от няколкото тукашни лаборатории не го прави, въпреки цената. Вече си представях с голяма радост как пътувам за Бургас, когато докторът, стар познат, измисли друга, по-близка дестинация. Питах по телефона: "Правите ли това и това?", гарантираха ми, разучих къде трябва да отида и съвестно започнах да се подготвям. Докторът измисли някаква задължителна бяла диета. На практика само сирене, мляко и извара, кашкавалът бил цветен, яйцето имало жълтък, обелените ябълки и банани не били точно бели, оризът не помня какво беше и т.н. Кафе - абсурд, само гола вода и така - няколко дни. Превърнах се в млекопитаещо. Гласовете от стомаха си заглушавах с музика, но липсата на кафе много ме тормозеше, сънувах се как плувам в топъл, ароматен басейн и пия, пия ...

Тръхнахме по тъмно сутринта, пълна кола. Оказа се изведнъж, че в делничен ден на много хора им се разхожда и имат работа, където отивам. Можеше и аз да им я свърша, освен едно - МОЛуването. Обикалянето по магазините, също като чопленето на семки, не са точно моите страсти и пороци. По пътя спореха и обсъждаха къде да не пропуснем да отидем, изпадаха в умиление от всяка заснежена нива, а на мен ми се привиждаха летящи чинийки, на които се носят чашки и чашища с димящо кафе. Стигнахме до лабораторията по-бързо, отколкото успяхме да паркираме в близост до нея. Влязох, притеснена, че крайният час за изследването, който моят доктор определи, беше преди 30 минути. Там обаче никой не се впечатли, нито ме попита гладна и жадна ли съм. За бялата диета - изобщо. Започно суетене - правим ли го това или не ... Ама аз Ви питах по телефона ... Е да де, ама не сме го правили много време, сега ще проверим .... Звънене по всичките им филиали, прехвърляне, въпроси, отговори и ура! Ще ме огрее. Само че трябвало да ми вземат няколко епруветчици кръв, понеже едното било тук, другото там, третото ... Бях готова на всичко, само и само да не ми се налага да повтарям млекопитаещия си период. Да свършват и да отида да пия кафе, кафе, кафе ... Справиха се чудесно, безболезнено, бързо, неусетно с почти липсващите ми вени и най-важното - ръката ми не напомняше кадри от Requiem for a Dream.

Още обаче не беше време за така чаканото кафе. Последва операция "Нахранване и опаричване на гладните студенти". Те до един се оказаха от някакво ново поколение, съвсем съвестно присъстващо на лекции и упражнения, което наложи бърза академична обиколка. Някъде там ми хрумна неразумната идея, че след като толкова време съм се лишавала от любимото си кафе, първото трябва да бъде изпито на някое ново и по-нестандартно място. Предизвика цвилене от радост у МОЛопристрастените.

Живяла съм и съм работила на високо, летяла съм и със самолет, но това е било в друго време и в друг свят. С издигането на панорамния асансьор оскъдното ми млечно чревносъдържимо започна също да се издига към гърлото ми. Пристигнахме, преди то да стигне крайната си точка. Забравих го, забравих и глада и смело пристъпих към евентуалната жадувана чаша с кафе. Естествено, съвсем неразумно настоявах това да се случи точно до прозореца. Исках да си внуша колко е красиво и колко ми е хубаво, заглушавайки новите позиви на гадене. Неуспешно. Трябваше да посетя едното място по най-бързия възможен начин, за да не декорирам допълнително и без това претрупания интериор.


Там - ново препятствие. Няма картинки, няма фигурки, надписи или дори прости буквички, само символите на Марс и Венера. Кой ти мисли в такъв момент на кого му стърчи стрелката ... За късмет улучих правилната врата и влетях, без да отчета виенето на свят и прясно измития под. Разминах се с падането и синините и се разделих с два нокъта.
След кратко освежаване почти успях да разбера, че пия кафе. Освен телесните страдания, в повече ми дойде и миксът от стилове, цветове, десени и материи. Имах чувството, че дизайнерът се е опитал да побере там обзавеждането от половината домове в града, избирайки ги съвсем произволно и без оглед на някаква естетическа съвместимост.

Това беше най-мазохистичното кафе в живота ми. При това - нищо особено като вкус, за сметка на цената. Предложих да се разделим в шопингуването и ги оставих да задоволяват страстите си с интимната мисъл да заседна някъде на торта с истинско кафе. Съвсем неочаквано открих оазис сред всичките парцалки, бижута и джунджурии, кръстен съвсем скромно "Книжарница". Почти от вратата грабнах две от книгите, които отдавна са в списъка на тези, които задължително трябва да имам: "Зеленият път" (бях я взела от приятел преди време, а филмът е във всичките ми лични положителни "Топ нещо си") и "Кратка история на самолета" (за нея - малко по-долу). Тъкмо разглеждах новите две книги на Захари Карабашлиев (на едната е съавтор) и се чудех и тях ли да си купя, или двата тома на "Четири след полунощ" (най-вече заради "Ланголиерите" и "Таен прозорец, тайна градина", които преди време минах по по-лесния филмиран вариант) или да се огледам за нещо друго интересно, когато ме измъкнаха по спешност.

Оказа се, че в огромния магазин на една много известна марка има работещо девойче само на касата. Иначе из залите непрекъснато щъкат хора с баджове, поздравяват протоколно и се скриват незнайно къде, оставяйки клиентите да тренират усета си в хаоса от щендери и рафтове, ровейки дълго и с променлив резултат в търсене на друг номер или подобен модел. Починът "Оправи се сам". На две крачки от тях, в магазина за бельо, имат съвсем обратните методи на работа. Там те грабват още от вратата, преди дори да си се огледал, вторачват се в ръцете ти и а си пипнал нещо, натрапчиво започват да те убеждават, че тези дантелки са точно твоя номер и ти стоят страхотно, независимо, че обути върху дънки + яке, в тях остава място поне за още един човек. Златната среда в отношението към клиента няма почва.


15-те съвсем истински истории, писани в различно време, са в тази книга, която трябваше да прочета много, много отдавна. Започнах я още в колата и а свърших на един дъх.
Още от "18% сиво" ми напомня малко на Виктор Пасков. Писал е дипломната си работа в ШУ за две негови книги и както сам признава: "От книгите на Виктор Пасков аз научих най-малко две неща - как може да се пише и как не трябва." и "Има автори, артисти въобще, които творят така, че затварят вратите след себе си. Има и такива, които отварят прозорци. "Балада за Георг Хених" за мен отвори покрива на къщата."

В "Кратка история на самолета" е душата на автора, разкъсвана между България и Америка, в нея е той, чужденец и тук, и там. Всички усещания е предал много истински, с малкото и точни думи, без излишни надувки и словоблудство. Има спомени от детството, срещи и раздели, любов във всичките й измерения, връзка между поколенията, въпреки изгубената комуникация между тях, случайно намерени сродни души, един друг поглед към смъртта и срещи с нея, холивудски звезди без маски, много човешки отношения с всичките си въпросителни и пълни или празни, светли или тъмни минути, часове и дни, моменти от различни съдби и пъстри характери.
"Изпращане", "История с торта", "Къща в планината", "Жребчето", "Джетлаг", "Топлина на непозната", "Кратка история на самолета", "Честита Ко...", "Разсейки", "Старото злато на Синсинати" хващат за гърлото и те оставят да мислиш дълго след това и да ги преживяваш с различни усещания. Това е една много топла и човечна книга, след последната й страница остава леко болезнена празнина, че нещо хубаво е свършило. Книга, в която всеки може да намери малко или повече от себе си.

Много приятна изненада увеличи пристрастията ми. В един от разказите открих и нещо, физически и емоционално здраво свързано с мен. Пренесох се в онова прекрасно местенце под вр. Ботев, което заема едната третина от живота ми. С всяка дума откривах един много близък човек. Той е историк и си е същият сладкодумен разказвач и на живо, неведнъж съм мълчала с часове, слушайки го прехласната.

След час и половина в София, в подлеза до СУ, Захари Карабашлиев ще представи новите си две книги: "Откат" и "Приказка". Благородно завиждам на имащите възможност да присъстват на събитието.

Малко арт

В един от последните топли дни тази седмица, чиито залези оставяха вкус на нереалност и почти лято,

си направих дълга слънчева разходка с познавателна цел. Исках да си открадна малко коледно настроение от базарите и украсата в града, както и да видя докъде са стигнали епичните многомесечни ремонтни дейности, обещани да приключат до Коледа.

Улиците, централни и квартални, са си все същите, напомнящи първите дни след следващата война. Кал, дупки, по-големи ями, липсващи плочки, боклуци - красота. Пешеходната зона е обновена. Асфалтът е пресен, в безумно съчетание от тъмнозелен и тъмнорозов и е полаган вероятно от първокласници в часовете по труд и техника - неравен, наклонен в странни посоки, отделните участъци се застъпват като кръпки. Кошчетата са кът, което обяснява обичайната гледка от боклуци и фасове, дори пред лъскавите магазини.

Единственото в градската градина, чийто ремонт беше осветен от първата копка на Б.Б., си личи, че нещо е направено с идеята да бъде хубаво.

На всеки от входовете й по дърветата виси призив, отправен в нищото. Всички табелки вече са намачкани, огънати, надраскани или зацапани и повече би им подхождал тесктът "Пази парка".






Детският кът е обновен и разширен, под съоръженията има специално меко покритие, по което дребосъците няма да се пързалят и да се цапат. Липсват разните бронзови меченца, магаренца и други животинки. Моите деца (и не само) много им се радваха. Или са претопени, или не се вписват в новата концепция и шарените съоръжения.


Почистени са градинките, храстите, старите рушащи се сгради и всички злокобни местенца и сега изглежда два пъти по-просторно.

Но и тук са сложили от същия кичозен асфалт, със същото качество, който съчетан с няколкото вида плочки, причинява малка цветова война за зрението. А яркооранжевите пейки върху розовите алеи просто бодат очите.

Има и още една новост - покрай алеите са наслагани няколко склуптури от едно биенале. Липсват табелки с имената на авторите и какво изобразяват. Никой не се спираше да ги разглежда, може би хората вече са им свикнали. Аз ги погледах, снимах ги и не се опитах да ги разбера. Някои от камъчетата предизвикват странни асоциации. Не съм сигурна дали и държалият длетото е имал ясна мисъл какво точно прави.








































Открих и едно творение, което не знам от кога е там, сигурно е било скрито зад буйната растителност. На полуизтритата му табелка се чете, че е в памет на жертвите на комунизма. Дълго го гледах, без да успея да схвана точно такава идея. Виждам нещо в нещо и толкова.


Знаех си, че изкуството не е за всеки.

Моите 365

За тази изключително успешна година можех да пиша със същия резултат и през октомври или ноември. Има още 3 седмици до края й, но като знам колко съм добра напоследък в импровизациите и надеждите, най-много да успея да добавя още някой успех като долуописаните.

В началото на лятото успях да напусна работата, която много обичах, въпреки ежедневните пътувания, нервите, стресът, работното време почти 24/7 и никак несъответстващото на това заплащане. Напуснах, защото успявах да видя в огледалото сутрин нещо различно от идиота, който изглежда виждаше шефът, когато ме погледне или заговори.

Само два месеца след това случайно успях да намеря и работата на живота си, много интересна, перспективна, отговорна, точно за мен. Успях дори да не обръщам внимание на ежедневното друсане в смръдливите автобуси и на това, че в Долината на дълбоките гащи често освен мен, почти никой не говореше български. След първите няколко седмици успях да разбера на практика, че много хубаво не е на хубаво или не е истина. След още толкова успях да не тръгна срещу себе си и да си остана пак да работя у нас. С тези изпечени международни мошеници ще успеем да си проговорим отново съвсем скоро, само че този път вместо мен ще превежда полицията.

Между двете работи успях съвсем професионално да съпровождам едно Негово Превъзходителство. Той беше много много доволен както от неофициалните ни разговори, така и от превода при официалните, въпреки че и двата дни успях да изключа и да млъкна за секунди точно на пресконференциите и то на най-тъпите възможни думички (ора, зърно, пещера, опашка, копито).

Успях да дистанцирам от себе си почти всички близки и не толкова хора, ако се замисля още малко - почти всички. Успях да не разбера защо и как, разбрах само, че имам талант за това.
Успях да накарам няколко човека да се чувстват (по-)добре. Малко след това успях и да ги изгубя, защото съвсем импулсивно, глупаво и наивно си признах, че усещанията са взаимни.

Успях да не стигна около Рим и Хамбург, където живеят двете ми приятелки от гимназията и ме чакаха поне за по седмица.
Успях отново да не спазя няколко обещания пред себе си.
Успях да смаля света си до задушаващо малки размери.
Успях да разбера, че Хайтов е бил прав в твърдението си "Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш", както и че винаги ще ми куцат последните две.

Успях да затрия два блога, да запазя малко чернови от тях, после да направя този и въпреки другите си намерения, да показвам предимно четирибуквието си в него, вместо фейса.
Успях (реално и виртуално) да срещна няколко от личните си биографи, психотерапевти и психиатри и да се светна каква съм всъщност. От тях успях да разбера истини за себе си, неизвестни дори на мен, на майка ми и на най-добрата ми приятелка, както и че имам предимно физически, душевни и умствени минуси и почти никакви такива плюсове.

Успях да не отида на около половината концерти, на които исках.
Успях да се наслушам на новия албум на Motörhead две седмици, преди да бъде пуснат официално. В него успях да открия и личния си химн. Както е тръгнало, когато другите слушат националния такъв и се чукат със шампанско, аз ще си го пусна, за да изпратя подобаващо тази изключително успешна година.

Все някоя от следващите години ще бъде различна.
Dum spiro spero.

Ако ви закъснява ...

Някои чакат Дядо Коледа. Други (все още) - Дядо Мраз. Или Дядо Прас. Мъжете (предимно) чакат Снежанка, а неустановен брой човеци - коледното си настроение.

От всичко чакано само последното е неимагинерно при наличието на някои предпоставки - 13-та заплата / пенсия, излекуваното ПМС на половинката (независимо от пола й), най-накрая пуснатото парно и някои други душевни гевезелъци.

Независимо от тях, няма ли ги пламъчето и усещането вътре в нас, коледната еуфория никога няма да се появи, дори да инсталират в хола ни онзи снежен човек от украсата на центъра, за който от Общината са платили сума, леко надвишаваща шестмесечната ни заплата.

Ако ви закъснява коледното настроение, има едно хапче, което винаги помага. Няма странични ефекти, а предозирането с някои от вариантите му води единствено до много смях. Когато бях дете, спадаше към упадъчното западно влияние, сега го има в учебниците по музика. Оригиналът му е от 1857 г. и едва ли някой е предполагал, че това ще е една от най-изпълняваните песни в света:



След това идеята на песента се променя, думичките й - също, а в някои от вариантите от линковете по-долу съдържанието няма нищо общо с общопознатия текст.



За полиглоти:

Mahmut Bells

Indian Jingle Bells (Punjabi Stylе) + версия MTV India

арабска версия 1 + версия 2

на китайски

на японски

на виетнамски

на шведски (Agnetha Faltskog)

на гръцки

на португалски (Gaijin Sentai)

една от многото немски версии + френски

на грузински

и естествено - русский вариант, за къде без Бубенцы



За меломани:

Ella Fitzgerald

Kenny G

Andrea Bocelli

Frank Sinatra

Jingle Bell PUNK

R&B

Beatbox Jingle Bells

Basshunter

техно ремикс

диско

Hip/Hop

Celtic Christmas - Jingle Bells Polka

Madrigal

Ska/Punk

рок

Death Metal

Metal/Rock

Eminem

Deathcore

Sex Pistols

Skid Row

Boney M

Jim Morrison

Beatles

Status Quo

Cher

Bruce Springsteen

Billy Idol

и последни са Шрек и Crazy Frog



Леко нестандартни изпълнения:

Jingle Bell Dogs

Beer Bottle Duet



И за финал - два "миризливи" варианта. Вторият не се препоръчва на девствени мъже.

Jingle Bells, Batman Smells

18+

The Bucket List

Няма да правя ревю на онзи филм, в който Джак Никълсън и Морган Фрийман си правят списък с нещата, които искат да свършат, преди ракът да ги отнесе. Няма да ви досаждам и с моя списък с това, което искам и трябва да направя. Ако бъде материализиран, сигурно ще е колкото роман с размерите на тухла четворка. След всяко отметнато нещо в него излизат още няколко за научаване, изживяване, опитване, виждане и усещане. Понякога имам чувството, че съм проспала немалък период от живота си.

Това е списък със случки и моменти, които са ме впечатлили, замислили и най-често - изнервили в различна степен. За да не си спамя пощата в разсъждения сама със себе си по тях, ги събирам в един файл. За някои писах постове тук, други са ми се сторили не толкова важни или са останали там за избистряне на идеята. Колкото и да мисля и каквото и да направя, не мога да реша маловажните само на пръв поглед проблеми. Това е списък с кашите, върху които трябва да помисли (и съответно - да ги оправи) някой друг, с повече отговорности и власт - някой, на когото всъщност това му е работата. (Стана дълъг и тук е само частта му от последните 2-3 седмици.)

----------

Приятелка, работеща в библиотеката, се оплака, че тази зима или трябва да стоят там на студено, или да съкратят няколко човека, за да има пари за отопление. Толкова според отпуснатия им бюджет. Към тази потресаваща перспектива чудесно се вписа новината, че обявяват дарителска кампания. Приемат книги, издадени след 2007 г., парички по банкови сметки или хартия и физически остарели книги, които да предадат на "Вторични суровини". Мисля да се включа в последната точка с няколко чувала вестници и морално остарели книги. Нови няма да им дам, защото знам с цената на какво продължавам да си ги купувам. В крайна сметка време е държавата да си поеме задълженията, а не за всяко нещо да организира кампании, разчитащи на милостиви и чувствителни по разни проблеми хора. Библиотеката не е на самоиздръжка. Меко казано срамно звучи, че през последните 3 години не са купувани книги.

Могат да се включат и от общината, заделяйки част от разходите си за командировки или служебни банкети по всякакви поводи и поводчета. Била съм на няколко такива, наречени за благозвучие "работни обяди/вечери". Поръчваното потресе присъствалите чужденци и често питаха "Кому е нужно това изобилие и какво се прави с всичката останала храна?" (не и с пиенето, то се поглъща бързо и с литри). Отговорите, че се опакова и праща по домове за деца или възрастни, звучаха нелепо и грозно.

Могат да помогнат и местните мастити бизнесмени. Евентуално, защото подпомагането на библиотеката е дело непрестижно, неосигуряващо никаква реклама. Друго си е преди ремонта на чалготеката си да позволиш на клиентите да изнесат в последната вечер цялото й старо оборудване, обзавеждане и бутилките, а остатъка да натрошат за кеф. Или да спонсорираш безплатен концерт на Мустафа Сандал на стадиона. След такива постъпки хората те споменават дълги години възторжено и с благодарност.

----------

Малкият ми син обича да ходи на кино - занимание, което спонсорирам с голяма радост. И вече отдавна не иска с мен, а с приятели, разбираемо е. В по-ранна възраст ги водех и двамата, бяха много хубави моменти.
Последният път, когато детето ходи в единственото ни останало кино, даваха "Американецът". Един приличен, нов, съвсем нелош филм. Аз го изгледах абсолютно непредубедена от ревютата с най-различни мнения на двата полюса и с удоволствие, а в песента от финалните му надписи се влюбих.
В късния петъчен петъчен следобед, при цена на билетчето 3 лв., в салона са били цифром и словом 4 (четири) човека, т.е. тяхната компания. И при предишните му посещения винаги е било много, много рехаво вътре. Как ли оцелява все още като кино? Вероятно с помощта на миниМОЛчето на първия етаж.

С носталгия си спомних опашки и бой за билети, почти като за новогодишните банани. Защо сега кината са празни, въпреки че броят им беше драстично намален? Аз ходя много рядко по две причини - няма с кого (била съм и сама, случайно нацелвайки филм, който си заслужава) и защото обикновено не мога да дочакам пристигането на повечето филми тук. И при най-добро желание няма начин да се разбере кога и какво ще дават. Плакати и програма с дати за предстоящото няма, касата работи единствено по време на двете прожекции. Не съм убедена обаче, че там ще могат да ми дадат някаква информация в по-далечен план. Как да реша тогава кой филм да тегля и за кой да изчакам удоволствието на голям екран?

----------

КАТ, зала с много гишета и големи опашки. За късмет пред нашето няма никой и докато преглеждат документите, чета разлепените навсякъде табелки с едър шрифт: "Забранява се влизането в сградата с анцузи, къси панталони, потници, джапанки и много къси поли". За некъпани и немити граждани нищо не пише, а те осезаемо преобладават в залата, ароматът им е наситил въздуха. И естествено, повечето са с анцузи. Поглеждам към нашето гише, за да видя как служителките дават личен пример с облеклото си. По-слабичката е с къса блузка и със силно прилепнали, впити дънки. Отиват й, (п)о(д)чертавайки това-онова. Предвид и голия пъп и ластика на прашките, видни при всяко навеждане към прозорчето, за мъжката фантазия нищо не остава. Няма много за гадаене какво крият тези дрешки или поне не повече, отколкото ако беше къса пола. На такава, малко по-дълга от коланче, е заложила колежката й с рубенсови форми. Отново пъп и къса, прозрачна и дълбоко деколтирана блузка, надолу чизми с убийствен ток. Картинката зад гишето е толкова примамлива и отвличаща вниманието от бумащината, че човек се сеща чак на излизане за култовата реплика от един български филм (около 5-тата мин. на клипа): "Прасета не може, кучета и котки може ".

И същата реплика се промъква бегло и по останалите гишета под същите табелки и бавно заглъхва. Защото ничие облекло вече не впечатлява, писва обикалянето от сграда в сграда и от гише на гише, край нямат в двора на КАТ. И висенето от опашка на опашка, треперенето от студ/потенето от жега, с надеждата точно преди реда ни да не започне някое технологично прекъсване. И после следва връщане пак на първото гише и пропилян цял един работен ден. А според случая се налага и прескачане до Данъчното или Общината в другия край на града. Чудя се кой умник е кръстил почивките "технологично прекъсване". Всъщност то си има технология в размотаването на гражданите и служителите се уморяват много в прилагането й.

Едва ли е толкова технически невъзможно да се чака на една опашка и на едно гише и цялата информация да е събрана там или да може да се намери от свързаните в мрежа институции.
По подобен начин може да се избегне размотаването и при безработните например. Там първо се ходи в Бюрото по труда, където по незнайни причини, въпреки видимо скучаещите без работа служители, първо дават час за регистрация за след около месец. При успешна такава следва разходка и дълго висене в НОИ и периодични разкарвания, придружени с много чакане (но никога в един и същ ден) пред едно гише и една стая в БТ. При пропускане на едно или ден закъснение, безобразно голямата парична помощ се отнема. Ползата е в поддържане на добра физическа форма от разходките и каляване на нервите, иначе подходящо работно място никога не се намира. При отписване от БТ процедурата се повтаря - ново висене там и нова разходка и пак висене в НОИ.
Биха улеснили безкрайно хората, ако всичко се прави на едно място и бумащината е по-малка. Но пък биха затруднили себе си. И изобщо, защо й е на държавата да мисли за такива незначителни проблеми? Който има зор, ще виси по опашки и ред гишета колкото дълго се налага. Как иначе ще се оправдае огромният брой държавни служители и заплатите им?
(има една стара, много стара и почти мухлясала думичка, която чудесно им пасва - синекурци)

Моята Венеция

Вчера падна първият истински есенен дъждец. Предвид датата от календара не той трябваше да е изненада за градската ни управа, а придружаващите го гръмотевици и светкавици. Не беше избрал подходящ момент да падне обаче, теренът още не беше готов да го поеме. Кога настъпва готовността му, е никому неизвестно. Както и при снега - и чак през февруари да завали първият, пак ще има трудности с почистването му. И изобщо природата е крайно време да вземе да се съобразява и да внимава с изненадите, които поднася.

Имах изключителното щастие и късмет да съпреживея събитието, обикаляйки града точно по това време. Под двата моста, откъдето се минава (принципно и най-пряко) за един голям квартал, индустриалните зони и се излиза на пътя за Варна, отново имаше тапи, тоест езерца. Е, не чак толкова големи, както се е случвало неведнъж - на влезлите в тях коли да се виждат само таваните, но си беше атракция да се наблюдават малкото смелчаци, решили да си вдигат адреналина. Останалите обикаляха половината град, за да поплуват на по-плитко по пътя към целта си.

Градът беше истинска Венеция на Балканите. Всичките прясно понесли рехабилитацията на тръбопроводите по ИСПА улици се бяха превърнали в канали, преливащи и над тротоарите. Всъщност не всички, само хоризонталните такива. По баирите се виждаше асфалт. Познавайки размаха на кметските идеи, нищо чудно в най-скоро време и по тях след всеки дъждец да се образуват канали под наклон, с които да привличаме така чаканите туристи.

Гледката беше разкошна, ако се наблюдава на топло от кола. У пешеходците предизвикваше леки, но поносими неудобства.
(извинявам се за лошото качество на снимките, обаче ми беше трудно да си държа телефона фокусиран под дъжда и да подскачам едновременно с това, за да си стопля краката в пълните с вода боти)


























































Тук се появяват две питанки, на които и оправният ни кмет заедно с целия си кадърен екип трудно би намерил отговор:

1. Какъв разкрач трябва да има човек, за да успее да пресече със сухи крака на тази пешеходна пътека в центъра на града? Може и в по-образни мерни единици - колкото ширината на 2 коли, на половината улица и т.н. Място и време за засилване и отскок няма - поради непрекъснато фучащите коли. Пресичане в непосредствена близост не се препоръчва, защото както е видно от последната снимка, в езерото там само може да се плува.

2. Колко чифта обувки или боти трябва да има всеки (и респ. в едно семейство), ако се налага неколкократно минаване в такъв ден по градските улици? Да се има предвид, че на следващия ден също трябва да се обуе нещо, както и това, че масово новообразуваните канали са с такава ширина, вкл. покрай училищата, магазините и жилищните блокове. Подвеждащото "С какви пари всеки ще може да си купи нужното количество чифтове" да се пренебрегне като маловажно.

Quo vadis, мила родино?

Покрай вчерашния рейд из магазините съм изпуснала събитието на деня. Мога да го номинирам с чиста съвест и за събитие на годината. По значимост, смисленост и обществена полза може да му съперничи само безплатният концерт на Мустафа Сандал на стадиона ни през лятото. Та вчера близо 500 ученици са провели протестно шествие за по-голяма ваканция. Лозунгите им са просто връх на човешката мисъл: "Сега определяте ваканциите ни, след време ние - пенсиите ви", "Върнете ни ваканцията, тя се топи като сняг" и т.н. и т.н.

След кратък размисъл установих, че дечицата всъщност имат право - тази зима тя ще бъде от 24.12.2010 до 02.01.2011, миналата е свършила на 03.01., а по-миналата - на 04.01. Топи се наистина и горкичките няма да могат да си отпочинат. Затова искат да се върнат в училище чак на 09.01. Аргументите им са железни - след като протестът днес се проведе и в други градове на страната и не постигне желаният ефект, тоест министърът да спре да си го мести от единия крачол в другия и да прояви нужната щедрост, във Фейсбук има група, която е готова на 03.01. да не влезе в класните стаи. Ау, много страшно!

Класните стаи и без това не регистрират голям наплив, особено в горния курс. А присъстващите от 4-ти клас нататък дъвчат дъвки, пишат смс-и, слушат музика от телефони или плеъри, играят карти, бият се, разменят цветисти изрази с учителите и се изприщват, когато им споменеш думичката "матура". И как иначе, тя изисква трайни знания, не само от сегашния и предния урок. А тях няма как да ги имаш, ако не влизаш в час, а ако се объркаш да влезеш - да си само телом там. Накрая на учителя обикновено му писва, защото трябва да ти постави оценка и не му се занимава с теб през ваканциите и или те търси да те изпитва у дома, или ти дава два-три урока да научиш и персонално те изпитва до откат, т.е. до заветното 3.
Сегашните деца са отворени и напред с материала. Не учебния, този от живота. Знаят кога и защо нямат право да ги изгонят от училище, с какво да стреснат преподавателския състав и най-важното - че могат да си правят (почти) каквото си искат, защото колкото и да вбесяват един учител, той няма право да ги удря.

Та прави са си дечицата да протестират. Могат още и за повече дървени, грипни и прочие ваканции, а защо не и за пълно отменяне на училището след 4-ти клас. Достатъчно е да се понаучат да четат и пишат. След това така и така правят всичко възможно да по-рядко там, защото им е безинтересно и скучно (справка: бисерите от матурите и кандидатстуденските изпити). Далеч по-осмислящо живота им е времето пред компютъра или в заведенията. И понеже и това им доскучава, си спретват като вчерашното мероприятие.


Сега осъзнавам потреса, който предизвиках у тумба представители на чакащото ни светло бъдеще. Слизаме със сина ми от таксито с безкрайно количество торби и те налитат, възбудено разказвайки преживяното по време на шествието, дори му се скарват нежно за отсъствието. Той пък им се хвали какво сме му купили и накрая изтърсва: "И последно мама си купи две книги." Гледат го първо с недоумение, после се хилят и питат колко пари съм дала (не кои са книгите). След което почти с отвращение правят заключението, че майка му няма акъл, с тези 24 лв. ехей колко много неща могат да се купят.
Прави са си дечицата, разни поколения, разни идеали.
И се хилят. Да са живи и здрави, аз пък ще се похиля след матурите им.

Sometimes I feel like screaming

Особено днес. Искам да крещя, въпреки че сутринта ви попях добре. Крещи ми се отпреди това и не от любовна мъка, а откакто срещу подпис ми връчиха на вратата един плик, в който се намираше отговор на една жалба. Всъщност отговор е много силно казано, прилича повече на отчетливо показан среден пръст от г-жата/г-цата - супервайзор в отдел "Обслужване на клиенти".

Показан ми е в последния ден от законоустановения за отговор срок от 1 месец. И съдейки по написаното - вероятно и в последните секунди от работния й ден.

Можеше момите, които ми приеха жалбата, вместо да си чоплят носа в работно време и да ме разубеждават (да не съм се занимавала с такива неща), да си свършат това, за което им се плаща и да ми обяснят кой всъщност трябва да я напише. Или някой от групата техници, която всяка седмица е по сигнал у нас да търси и никога да не намира къде е проблемът с нета. В случая - мъжът ми като титуляр трябвало, не аз. Което е доста тъпо и несериозно оправдание - можеха да вземат някакви мерки в тази смотана компания, чакайки едновременно с това въпросните документи.

Защото аз чакам да ми решат проблемите, а те дори не са си мръднали задниците цял месец да ги разгледат. За два месеца имам вече пети модем, работещ малко по-добре, но не идеално. И причината не е само в него, а някъде, където никой не я открива. Аз също не мога. Има си хора за тази работа. Когато си купувам хладилник или печка, аз съм просто ползващ ги клиент, не задължително хладилен или елтехник. Когато се повредят, викам именно последните за диагностика и поправка. Та и с нета така ....

Продължавам да НЕ получавам като качество и количество това, което искат от мен да им плащам. Писна ми от синекурци.

Всъщност май не ми се крещи, а ми се иска едно РПГ или нещо от сорта - да го разходя до София, да го паркирам срещу една висока сграда и ...

Кралски лов и метъл

Чудесни занимания като за края на седмицата. :-)

Подреждах си музиките, изтупвайки прах от стари и не толкова стари албуми и стигнах до Royal Hunt. Преди две години не можах да отида на концерта им в София и силно се надявам, че скоро ще повторят визитата си. Слушам често една избрана част от песните им с голямо удоволствие. Пропуснала съм покрай тази китка десетия им студиен албум, издаден в началото на годината и кръстен семпло Х. Но никога не е късно да се навакса, особено с музика.



Датската прогресив метъл група е създадена през 1989 г. от кийбордиста Андре Андерсен и басиста Стийн Могинсен (вече бивш) с идеята да събере общите им интереси: класическа музика и звучене, подобно на това Deep Purple, Queen, Saga, Yes, Rush и Rainbow. Тези групи имат силно влияние върху мелодичната музика на Royal Hunt - тя е завладяващ, характерен микс от великолепни вокални партии (освен сегашният вокал Марк Боалс се включват и гост-изпълнители), галещи ухото китарни рифове и симфонични елементи.

Асортиментът от тяхна музика в нета е много оредял, а качеството на наличната търпи много критики. Успях да изровя тези като по-прилични, но доста от хубавите им песни липсват. Ще завърша с една балада, която сигурно и насън си припявам.


Честит ви петък и хубав, емоционален и релаксиращ уикенд.

Т.Р.Ъ.Т.К.А.

"Жените са като лампата на Аладин: ако потъркаш хубаво - ще ти се изпълни желанието!" (статус на приятел във ФБ)

Обаче мъжете не търкат. Или поне не всички и не често. Нито егото и самочувствието на жените, нито тялото (определени точки по него). Защото са уморени от работа, грижи и плащане за сметки, карти/риболов/мач/запивка с приятели. Защото цветето/целувката/добрата дума/ласката са немъжкарски лиготии и отживелици, жените и без това са си техни, що да се хабят. Защото жените са длъжни като такива да изпълняват желания, изречени все едно дали с поглед или след вълшебните думички "Бегом марш, ма, к`во съ моташ ощи". Желания най-различни - от гладенето на панталона и правенето на салатата до свирка или акробатична поза, видяна нощем от филмите са възрастни или разказана от колегата пред писоарите в обедната почивка. Защото ги гони ПМС или критическата, а тези мъжки периоди траят дълго, много по-дълго от женските. Защото след като нито една кола, футболен отбор или фолк/порно звезда не се казват Рутина, думичката няма никакво значение и такова нещо не съществува. И защото, и защото ... (Ако Шехерезеда се заеме да разкаже съвсем обстойно и с пълни подробности всички причини, няма да й стигнат и 2000 нощи.)

Същевременно мъжете са в състояние с часове да зяпат мълчаливо въдицата или група празноглавци, гонещи/гледащи още по-празната топка и от време на време да разнообразяват уюта с бойни крясъци и пожелателни действия към нечии роднини от женски пол. Или да се наливат с приятели до състояние, често придружавано от тротоарни екземи. Или да точат лиги по всяко преминаващо чуждо и добре загатнато четирибуквие и прилежащите към него цици. Или всичкото накуп. Вследствие на изразходените време и усилия за тези жизненоважни за мъжкото съществуване действия, собствените им половинки остават душевно и физически непотъркани или недотъркани. Вследствие на което пък те или си страдат мълчаливо, или ги лови стогодишната мигрена нощем в леглото, цикълът им идва през седмица и започват да използват жокера "Обади се на приятел" за хубавото потъркване.

Има и жени, които си решават проблемите по силовия метод или с много благи приказки, сълзи, сополи, заплахи и увещания, както и такива в ролята на нетъркащите мъже, но те са по-скоро изключение, отколкото правило. Също трябва да се отбележи, че приятелят от жокера е твърде вероятно да е от отбора на нетъркащите, но е такъв само у дома си, извън него е изключително старателен в изпълнение на упражнението.

Основното неудобство при използване на жокера е осъществяването на присъствието на индивидите от двата пола в един и същ момент, на едно и също място, в едно и също емоционално и еректирало състояние, без при това да будят съмнения и подозрения, да предизвикват нервни кризи (или такива от ревност) у половинките си, прецаквайки с това собствения си кеф. Прибавяйки и изгубеното време в дебнене на подходящия и удобен момент, в търсене на уютно и тайно местенце и транспортирането до него, както и похарчените за това финансови средства, неудобството се превръща в проблем. И колкото по-често се използва жокера (знаем, че апетитът идва с яденето), толкова по-голям става този проблем.

Решението му е гениално просто - телепортация. При поява на сърбеж, тоест на вдъхновение, следва моментално придвижване на индивида от точка А до точка Б и цялото време се оползотворява единствено целево - за потъркване, при това съвсем безплатно. Евентуалното нечие зачезване ще бъде абсолютно неподозрително и недразнещо - като влизане в тоалетната, бърз душ или отскачане за цигари. При наличието на такава опция всички жени ще ходят щастливо усмихнати, а мъжете - хм, малко трудно и ще бъдат (приятно) уморени у дома си. Но там пък никой няма да ги закача и ще си гледат спокойно мачове и формули, докато половинките им изпълняват желания им в кухнята или нечии други желания, породени от телепортацията.
Анонимен мъдрец е казал някога, че всички проблеми в света идват от нередовно пиене и нередовен секс. Крайният резултат от масовото използване на моменталното придвижване ще бъде едно всеобщо безпроблемно щастие и ще настъпи световно психофизическо равновесие.

За съжаление съществува сериозен проблем в проблема - науката все още не е открила принципите и начините за телепортация. За целта предлагам да се основе фондация в обществена полза и с идеалната цел: Т.Р.Ъ.Т.К.А. (Телепортация за регулиране и ъплоудване при териотиални и качествени алокации). Фондацията ще набере необходимите финансови, материални и човешки ресурси, които ще осигурят революционното решение на проблема с потъркването. Мотото й естествено ще бъде: "Чрез телепортация към световно равновесие!"

Записване за членство във фондацията, предложения и препоръки можете да направите на trytka@pocheshime.com

Благодаря за вниманието.

Парченце от пейзажа

Намира се в т. нар. идеален градски център, на метри от най-вкусните катми и точно срещу новата модерна обществена тоалетна и паркинга. А, да - също и почти до чревния кабинет, Регионалния инспекторат по образованието, две банки и срещу детска градина. Накратко: на малка, но изключително оживена уличка, носеща гордото име "Калоян".


Преди около две години полити(етни)ческата партия, която се помещаваше там, се премести в нова, модерна сграда и остави надписа като културно-историческо наследство за преминаващите и работещите наоколо. До ранния следобед днес все още не се е намерил никой, вкл. от гореизброените институции, боравещ прилично с бояджийска четка, нито парички за една кутия боя.

Без думи

... и трима швепса, ако може. Послучай случката, че вече съм безконфликтна. :-)

П.П. След "Не мърдайте" очаквах да прочета и "Hände hoch!" Май трябва да понамаля филмите ... :-)

Power Monday

Слушам тези дни два нови албума и не мога да им се нарадвам. Зареждащи са понеделнично (и не само).

Единият е дуетен на Майкъл Киске и американската певица и вокален педагог Аманда Съмървил. Киске ми е голяма тръпка, имаше време, в което си мислех, че Хелуин без него няма да са Хелуин. Сега ми е трудно да реша него ли харесвам повече или Анди Дерис. Следих и изявите му солово, и с различни групи. Особено ме радваше в Avantasia: The Metal Opera (2001) + pt. II (2002) и в проекта, в който продължи с част от участващите там, въпреки заричанията си след леките скандали около операта, че заменя метъла с поп музика.
(за проекта - малко по-долу)






Втория албум слушам малко със смесени чувства, защото предварително беше обявен като последен, след който проектът Revolution Renaissance спира да съществува - поради лични проблеми на Тимо Толки, липса на участия и интерес от промоутърите. Учудващо - предвид музиката, която правеха и небезизвестните музиканти, които беше събрал и които допринесоха за много приятното звучене на проекта, често напомнящо за бившите им групи.

Тимо Толки е един от онези, които Господ е целунал по пръстите (цък и цък). Заради него прослушах и заобичах Стратовариус. След като ги напусна през 2008 г., с част от участвалите в метъл операта (вкл. М. Киске и Тобиас Самет) записва първия албум New Era.





През същата година пускат и демо албум, в който вече има промени в състава. Вокалите (както и в следващите два албума са на Gus Monsanto)





През 2009 г излиза Age of Aquarius.





И последният тази година - Trinity. Жалко, че това е краят.





Пожелавам ви хубава и наситена само с приятни емоции седмица.
И честито на многото именници днес.

Делириум

Не-тременс.
Дървото, което всеки ден съблича по малко от себе си.
Гълъбче, ровещо в разпарцалените остатъци от този стрийптиз, старателно прескачайки торбичките с боклуци, случайно изпаднали от терасите.
От същите тераси, от които мирише на яхния, скара и омекотител за пране.
Оглушаващо тихо. Няма ориенталски ритми, няма скандали. Само тихите стъпки на гълъбчето и съседът, който успява да храчи през парапета в интервал, приблизително равен на паузите между разтапящите китари някъде зад гърба ми.
Слънчев лъч, който уморено се прибира.
Остатъци от отдавна изстинало кафе и смачкани недопушени цигари.
Три книги на перваза, зарязани на различни страници.
Въртележка от лица и образи, прескачащи от филм във филм и навързани странни, почти безмислени асоциации покрай тях.
Телефони, които толкова отдавна мълчат, че не си струва да се зареждат.
Бръмчащи понякога коли. Хора, отиващи или връщащи се някъде. Щастливци.
Минути, часове и дни, гладки и еднакви като зрънцата, имитиращи сняг в онези играчки - стъклени топки, оживяващи само след силно разтърсване или ритник.
Бълнуване, редуващо се с мълчание, които никой не чува.

There For You

Разкошна вечер, топла и много тиха. Шезлонгът на терасата, аз и един коктейл. Лампата до дървото е като августовско пълнолуние. Гласът на най-малкото отроче на Боб Марли ме отнася нанякъде:

Vexation of spirit is a waste of time
Negative thinking, don't you waste your thoughts
Verbal conflict is a waste of word
Physical conflict is a waste of flesh
People will always be who they want
And that's what really makes the world go round
Unconditional love is scarce ...

Абсолютно е прав. Не бих могла да го кажа по-точно, макар че всеки ред е една много дълга тема. Гадостите нямат значение, когато има на кого да изпееш тази песен. Текстът пасва за всички скъпи хора в живота ни. Кажете им, че ги обичате. Те са важните, както и онези три хубави неща. Останалото е излишно пилеене на нерви и време.

П.П. Казах ли ви вече, че ви обичам? Някои направо си го изпросиха днес. :-) Деймиън ще се справи по-добре от мен, защото хич ме няма в излиянията.

Добрата новина

Днес станах рано, усмихната и в еуфория, защото снощи разбрах, че ще имам скъпи гости, които вече бях отписала. Тръгнах с бодра стъпка към банята, за да се приведа в приличен вид, след което да лъсна апартамента и да забъркам сладкишче за гостите.

Останах си с намеренията. От чешмата излизаше струйка колкото косъм. Живея на втория етаж, в квартал, където водата не спира дори и при обявени ремонти - тече едва-едва, но достатъчно за тоалетната и за миене на ръце. Започнах да споменавам женската част от родата на поредния ремонтиращ се комшия, завъртял кранчето без предупреждение. В същото време се опитвах с косъма да си измия поне зъбите и очите, да напълня една кофичка под душа и по едно шише на мивките в кухнята и в тоалетната. Е, почти успях.

Не бил комшия. Било авария, на 5 мин. път от нас. Авария на водопровода, прясно рехабилитиран по ИСПА, заради което цяла година улиците в града са като трасе за офроуд. 11 часа след това все още нямам вода. Да ви *** и рехабилитациите, и оставянето на ръцете, и пилеенето на пари. Мия си тоалетната с минерална вода. Разкош!

А снощи ми идеше да целувам перманентно опиянения ни кмет - заради добрата новина. Сега няма да казвам какво искам да правя него и всичките му синекурци.

А добрата новина все пак дойде, поизцапана и повмирисана, дори и без сладкишче.
Поставиха ни новите ампулки на топломерите, което означава - парно ще има. Ура! Не знам г-н кметът как е омагьосал Б.Б. и кога - докато правиха първи копки за облагородяване на центъра или в по-късен момент, но явно местната Топлофикация е получила така нужния заем и ще бъде топло.

Ще бъде топло, не горещо, както преди години, когато дойдох да живея в този блок. Тогава ходех с тениска и къси панталонки из апартамента, независимо от минусите навън. Няма да е същото, но ще бъде топло и то навсякъде и денонощно - в стаите, в коридора, в банята, в тоалетната - нещо непостижимо с печка на дърва или климатик. И топла вода ще има в неограничени количества, ще мога да си пея под душа до сгъбясване на ръцете и краката.

Разбира се това чакано щастие би било пълно с няколко малки условия.
3 апартамента плащаме 2/3 и малко от консумацията на целия вход. Ако останалите потребяващи си отворят малко задниците, пардон - умовете и си оставят радиаторите на 3 или 4, топлата вода ще циркулира непрекъснато по тръбите, температурата в стаите ще е постоянна и приемлива за много по-малко парички. Но не, те понеже са умници, врътват на макс за четвърт-половин час дневно, очакват чудеса и бръмчат, че парното било слабо.
Същото е и с топлата вода. Понякога източвам колкото за един басейн, за да си измия чиниите или да се изкъпя. На всичкото отгоре, понеже си лягат с кокошките, пенсиите непрекъснато бърникат по часовника в абонатната и самоволно си решават, че от 22,00 ч. до 6,00 ч. топла вода не трябва на никого. Обаче ако те по цял ден си бъркат в носа, работещите жени ходят и на работа и в 22,00 понякога още готвят, после чинии, душ и т.н.
За поредна година не успяхме да ги накараме тях, икономичните, да си сменим топломерите с електронни - поне тях могат да ги зяпат между сериалите и да си пресмятат колко стотинки са похарчили за телесен комфорт. Ще си караме пак с тези, евтиничките, които съответно предполагат и леко субективно отчитане на единиците според ъгъла на гледане.

Но това са дреболии, които изобщо не могат да помрачат изплесканата ми и вмирисана добра новина. Важното е, че ще има топло!

Нима животът е живот без топлина? :-)

(сладката песничка започва след първата минута и половина)

Catharsis

Няма да ви припомням онези американци от Северна Каролина с обикновено дългите песни, чийто хардкор пънк напомняше понякога за апокалипсис. Те бяха това.

Има и един друг Catharsis, чиято музика може спокойно да доведе до това душевно състояние - една от водещите руски метъл банди.
Преди да правите физиономии и да захвърляте в коша музиката им само заради произхода й, първо ги чуйте. Аз не харесвам френското кино например, тенденциозно го отбягвам, защото ми се гади от театралниченето и изкуственото декламиране. Също не мога да проумея кой болен мозък е нарекъл този език "езикът на любовта", филмите им оставят точно обратното впечатление и понякога ми трябват дни, за да догледам някой. Което не означава, че киното като цяло е лошо - някои негови плодове изгълтвам наведнъж и с голямо удоволствие. Изключения винаги има.

Групата е основана в Москва през 1996 г от китариста Игор Поляков и вокалиста Сергей Бендриков. След втория си студиен албум Febris Erotica (1999) се преориентират към така приятния пауър метъл със симфонични залитания. Съставът им търпи много промени поради вътрешни различия до четвъртия албум Imago (излязъл през 2002 на английски и през 2003 - на руски). Тогава към групата се присъединява Олег Мишин, китарист и флейтист, който композира много от песните им. Голяма част от текстовете им са дело на Маргарита Пушкина, която пише също за Ария и Кипелов.
Освен многото си самостоятелни концерти, те излизат и като съпорт на известни групи като NIGHTWISH, BLIND GUARDIAN, AMORPHIS, EDGUY.

През март тази година пуснаха миниалбума "Иной" с три нови песни и кавър на песента им "Криля", изпълнен заедно с Felix и Matthias от CREMATORY. Лично на мен ми харесва повече чисто руското изпълнение отпреди няколко години, но и това се е получило доста приятно.
В момента подготвят нов албум, но не е ясно кога ще бъде чут.

С голямо удоволствие слушам и тези:

С последната утре ще поздравя по телефона или във ФБ големия си син. Знам, че я харесва много. Мразя такива честитки, кухи са ми, но няма друг начин.
За първи път, откакто се е родил, не е тук на този ден и няма да мога да го събудя с целувка и да му пожелая хубави (и сигурно скучни за него) неща. Все някога идва моментът, когато децата започват да се радват и да чакат повече други целувки, не мамините.
Да ми е жив и здрав.