По Коледа се случват чудеса

Декември впрегна дивите коне
на снежните виелици. Пред него лудо
препускат северните ветрове
с вестта за бъдещото чудо.
Което скоро ще се случи- в ден,
щом засияе бялата магия.
А през нощта ще се роди благословен
синът на Бог и на Мария.
Коледа- вълшебството ни чака.
В тази нощ се случват чудеса.
Мечти се сбъдват. Пожелай си в мрака
да те докоснат устните на любовта.
Тогава над земята пада звезден прах.
Снежинките се стелят. А в душата
опростен от Бог е всеки грях.
И ти си озарен от светлината.

По Коледа се случват чудеса.
Повярвай силно- ще се случи!
Сърцето си открий за любовта.
Щом даваш обич- ще получиш!
По Коледа се случват чудеса!

Весела Коледа на всички!

Целомъдрие

Изпиваш ме с очи. Изгарян от желание
в мислите си бавно ме събличаш.
Оставам по невинност. Ала наказание
за тебе са задръжките. Не те обичам.
От тази страст обсебен до полуда-
желаеш ме. Дори без капка свян.
Но нека разпилеем всякаква заблуда-
на теб душата си не ще отдам.
Защото тя във обич се закле
ала на друг. На него посветих
това, което има в моето сърце-
любов. Олекна ми, че всичко споделих...
Ще бъда вярна. Не, не ме кори,
че двама аз не мога да обичам...
И щом не стихва любовта- и пак гори,
на този мъж във вярност се обричам...

Любов все още мога да ти дам...

Душата ми прилича на сълза
изплакана във мъжките ти длани.
Години изживени в самота
са я белязали с дълбоки рани.
Безкрайно дълго похотливи ветрове
с жадни погледи от нея пиха.
Сега е вече време твоите ръце
да я дарят със радост тиха.
............................
Душата ми- изплакана сълза
попила в мъжките ти длани
и вкусила меда на Любовта.
Желаеш ли ме- ще остана...
Намерих обич, истинска утеха,
спокойствие и пристан тъй мечтан.
След бурите душата ми е крехка
ала любов все още мога да ти дам...

Откраднати целувки...

Откраднати целувки с дива страст
по устните ни жадни се разливат.
Кръвта кипи. Сърцата ни в захлас
любовно шепнат и в едно се сливат.
Не мога дълго де те имам. Само миг.
И затова до дъно да отпием еликсира...
С милувки запечатай моят лик.
Не се обръщай... Няма да те спирам...
Защото знам в последната целувка
съм скрила най- любовната магия.
Ще се върнеш... Дори да пропътуваш
цялата вселена. Пак ще те открия...
За последно те целувам във нощта
и тръгвай вече... Няма да заплача...
При мене ще те върне любовта...
а до тогава тебе ще рисувам в здрача...

Когато тръгна...

Когато тръгна...
Аз изписах
върху устните ми
твойто име.
Раздрах от тишината
писък,
превързах мъката.
Но пак боли ме...

Когато тръгна...
поисках да извикам.
Ала нямах сили, нито глас.
Дори не се обърна...
А аз все още попитам...
Лъжа ли беше?...
Или илюзия
с прикрита страст.

Когато тръгна...
Забраних
на мислите след теб да тичат.
Заключих спомените...
а мечтите- до дъно ги изпих...
Кому са нужни вече?...

Когато тръгна...
Аз отрязах
къдриците си.
В снопче светлина
ги сбрах.
Закичих те
и те наказах...
да виждаш мен
във другата жена.

Когато тръгна...
Аз ти подарих
ласките
на двете си ръце.
В топлината на дъха си
скрих
силуета на едно сърце.

Когато тръгна...
Аз пресях нощта.
Пресях
лъжливите ти ласки...
Целувките...
Измамните слова...
Какво остана?...
Само голи маски...

По ноемврийски...

Ноември е. И само седмица преди
последната да отлети от календара.
Разсъмва се. Пропяват първите петли
отнякъде приглася им китара.
Спи градът под бяла пелерина
изплетена от есенни мъгли.
На площада няколко комина
кротко пушат с дървени лули.
Побелява хоризонта. Есента
продължава да плете дантели.
Плачат клоните за своите листа
и за птиците далече отлетели.
Тъжно вятърът скимти. Довява
детски вик и после тишина...
заедно със утрото се появява
едно дете... днес вече е жена...

..........................................
Окапват прецъфтелите лета
и пак е късна есен... и мъглива...
И пак по ноемврийски есента
тихо и безшумно и отива...

Ще те позная...

Тъжна съм без теб.
И искам да се скрия
от злобни погледи.
От себе си дори...
Покривам се с мълчание
и вия-
срещу луната, но наум.
Така по- малко ме боли...
Тъжна съм.
Съвсем не съм това, което бях.
Душата ми сега е храм-
потънал в стогодишна самота.
А звънкият ми смях,
заключен е отдавна
зад най- дебелата врата.
А как обичам да се смея.
И мразя...
мразя тишината... Но уви!
Тъгата се е вкопчила във мен
и устните кървят от нея...
Усмивките за теб, които пазех
се превръщат във бодли.
Липсваш ми.
И само... само ти
можеш да ми върнеш радостта.
Къде си? Във мечтите ми, нали?
Ела,
ключът е в теб за моята стая.
Но дойдеш ли-
със сигурност ще те позная!
По сърцето ти, което ще звъни...

Суета

Каква е тая сляпа суета
и няма животинска жажда
да стъпчем другия в калта
със злобата, която ни разяжда?
От нея ценностите хванаха ръжда.
Градината с морал тревляса.
Пороци избуяха, а от дъжда
душата ни отвътре плесеняса.
Къде ли се изгуби любовта,
смирението и страхът от бога?
Стопи се в нас човечността
от пламъците лумнал адски огън.
И ето- на пазара на срама
на безценица душата се продава.
Купи си. Струва грош от самота
и няколко жълтички гола слава...
кесия пълна с бисери- сълзи
изплакани от стъпканите хора...
За тая суета ли заплати?
Дали си струваше позора?
И тази уж корона на главата,
с която тъй се кичим, ала тя...
е... не е по мярка... А цената?
Цената скъпо струва- съвестта!

Сънувам...

Сънувам те. Защо ли пак?
Та ти отдавна си замина.
Бе слънчев ден. Сега е мрак.
Така е вече от година.
Но аз сънувам. Чудно е. Нали?
Да те забравя- никак не е лесно.
Все още помня теб в онези дни
и нощите преливащи от нежност.
Сънувам те... до мен си и ме галиш
с топли длани. Сгушена безмълвно
дори не дишам... устните ти парят...
Докосваш ме... потръпвам в тъмното...
В очите ти блестят искрици страст.
И само мрак телата ни покрива...
Луната се е втренчила във нас.
Настъпва ден, а тя не си отива...
Така си беше... а сега е само сън.
Но в него мога пак да те открия-
да бъда с теб... И щом навън
плахо утрото в росата се измие-
събуждам се... отново съм сама.
Денят е скучен... монотонно си тече.
Така докато падне мрак и вечерта
със лунна светлина се облече...

Думите

Думите нима не са на всички
тъй както слънцето, небето и луната?
Тъй както пъстрите цветя и птички,
тъй както щастието, любовта, тъгата...
Думите нима не са на всички
тъй както облаците, вятъра, дъжда?
Тъй както и зелените тревички
със капчиците светеща роса.
Думите нима не са на всички
тъй както пролетта и есента?
Тъй както планините и реките
и бистрите планински езера.
Думите нима не са на всички
тъй както облаците, вятъра, дъжда?
Можеш ли да кажеш, че ги притежаваш
когато те остават след смъртта?
Когато виждаш края наближава
оттук си тръгваш само с мисълта...
че си живял, че си обичал лудо.
След теб остава мъничка следа....
Да... думите... а те са чудото...
Ний тленни сме, но те не са...

Какво е да живееш със това?

Какво е да живееш в страх,
че дните ти са вече преброени.
След миг ще се превърнеш в прах
и ще потънеш във забвение.

Какво е да живееш с мисълта,
че повече не ще съзреш
любимите за тебе същества.
Че може скоро да умреш
и да не можеш пред смъртта
живота сам да избереш.

Какво е да не можеш да заспиш
в леглото със затворени очи.
Най- черните картини да редиш
и да мълчиш... мълчиш... мълчиш...

Какво е да живееш със това
дълбоко скрито в твоята душа?

Плачеща картина

Във тъмното валят сълзи...
Кой ли плаче? Да не луната?
Нарисувах нощ, но без звезди,
сега самотна е... сираче...
А тъмнината с нежно фередже,
забули кадифеното лице...
И ето, че от лунните сълзи
небето се превръща във море,
облаците- в порести скали...
А вятърът заседна на върха
на четката- във плитчина на сухо...
платната му разкъсаха листа
и той от болката застена глухо...
Стресна се... подскочи тишината
и виновно в ъгъла се скри...
Бе бутнала боята без да иска,
разля я... ето- мокрите следи
на мрака... капчици разплискани.
Във тъмното валят сълзи...
Луната плаче... ама, че картина.
Нощта размаза всичките бои...
Ще нарисувам нова догодина.
Само, че с молив... нали?

Пъстра умора

Тежат ми клепките като олово...
По миглите ми... капки светлина...
Разтапям ги... извайвам пак отново
една умора нежна и добра...

Която върху миглите ми ляга,
залива ме с вълна от пъстрота,
докосва ме, целува ме и бяга
далеч от синята ми красота...

Най- нежната умора ме опива.
Отпускам се в ръцете на съня...
Кръвта във вените заспива,
а мислите препускат след деня...

И всеки път когато неусетно
умората с целувки ме дарява,
сънят изрязва фигури чудесни,
а с тях любов на всички подарявам.

Вкус на юни

Нощта се излегна отсреща на хълма
водопад се разля от смолисти коси.
Лилави сенки запълзяха безмълвно
сред тревите... А сънливи щурци
своите песни любовни запяха.
Липите поръсиха топчици цвят.
Две тела в тъмнината се сляха
и за миг забравиха целия свят.
Беше топло. През юни. Средата.
На небето бавно милиарди звезди
потъваха в очите сини на зората,
без да оставят забележими следи.
Луната въздъхна, а после наряза
на ивици тънки небесния мрак.
Слънчев лъч изведнъж забелязах
на лицето ми спря. Беше ден. Пак
нощта неусетно се беше стопила,
птици зашушнаха в свойте гнезда.
А любовта, която от тебе бях пила
остави вкус на меден юни... и мечта...

Куклите не стават за обичане...

Не ме обичаш... Знам това...
За теб съм просто развлечение,
за ден, а може би за два-
поредното от скуката спасение
когато си затънал в самота...
И нищо повече от плюшена играчка
не съм за теб във твоите ръце.
Когато ти омръзна ще ме смачкаш...
Какво пък, друга със хартиено сърце
ще бъде новата, която ще разплачеш...
Не ме обичаш... всичко е игра...
последните секунди с теб изтичат...
Иска ми се да заплача,
да те моля,
да те спра...
но не, не бива...
куклите не стават за обичане...

След теб

След теб сърцето ми прилича на огнище-
без огън... ветрове разнасят пепелта
от изгорели страсти и мечти съсипани...
а вместо кръв по вените тече тъга...
Плаках дълго... и душата избеля...
разнищи се... солени са сълзите...
на сянка заприлича... плаши любовта...
след теб не може вече да е същата...
Закърпих я- със хиляди надежди
по шевовете продължава да кърви...
Старая се назад да не поглеждам,
за да зарастнат раните... уви...
Знам след тебе белезите ще личат.
В душата са, но аз ще ги усещам...
Опитам ли се да обичам- ще болят
от спомени за всяка наша среща.
Утихват ветровете... мъката се утаява,
но спомените- ме преследват още...
на сън те виждам... как се появяваш...
а устните ми шепнат името ти нощем...
Преглъщам го... и страшно ми горчи...
Присяда ми... но трябва да съм тиха...
когато любовта отново долети...
да имам сили да и се усмихна...

Мълчаливи въпроси...

Отново и отново аз те срещам,
облечен в модно безразличие.
Прикрита неприязън ли усещам?
Или е някакво двуличие?
Дали пък не е съвест гузна?
Затуй че ти ме пожела.
Или пък просто ти омръзнах?...
За тебе бе поредната игра...
Сърцето ти дали разтворих?
Дали със нещо те плених?
Ти вече с мене не говориш...
А аз...
душата си разкрих.
Наивна, глупава дали не бях?
Или пък прекалено доверчива?
Зад маската така и не успях
да видя теб.
А тъй желаех диво...
Редят се хиляди въпроси...
Изтръпват мислите ми от студа
сковал сърцето ти...
Но не, не прося.
Във теб отдавна няма топлина.
И питам се:
„ Дали ще има?
Не е ли царството на вечен студ?”
Душа, в която всеки ден е зима
да палиш огън...
”Май си луд.”
За тебе бе илюзия, една игра.
За мене –
страст, дълбоки чувства.
За жалост ти не го разбра...
Открадна огъня...
душата ми е пуста...
А той,
той няма да те сгрее...
От други да крадеш...
и пак и пак...
Във тебе той не може да живее...
...умираш бавно в самота и мрак...

Капчици нежност

Затварям очи и заспивам...
На ръце ме понася нощта...
И в шепите и се разливам
на капчици от светлина...

Луната ме облизва със език
в съня ти като капки да попия...
Да се разтворя... кратък миг,
във който да те преоткрия...

С усмивките на сто слънца...

Мога да бъда жената,
която на ангел прилича.
Или да бъда сълзата
родена от обич в очите ти...
Мога да бъда богиня-
Атина, Персефона, Гея.
Мога да бъда робиня,
в сянката ти да живея.
Мога да бъда светица
в храма на твойта душа.
Мога да бъда и жрица,
да те докосна с любовта.
Мога да бъда и Ева,
а ти да си моят Адам.
Мога- непорочната Дева
да ти се отдам... без свян...
Мога да бъда и зрънце-
мисъл... да покълна в ума.
Мога да бъда и слънце,
а вечер- бледата луна.
Мога да бъда и цвете,
което цъфти през нощта,
галено от ветровете
и поливано със тишина...
Мога да съм капчица роса
във очите на тревите...
песъчинка или пък скала-
обичта ме прави разнолика...

Ала в живота ти оставам
единствено с лицето на жена,
която сутрин те дарява
с усмивките на сто слънца.

Утро

По миглите ми утрото полепна,
натежаха клепките от светлина.
Слънчев лъч в ухото ми зашепна,
подскочи и в косата ми се разпиля.
Изсветля съвсем, на жито заприлича,
възглавницата се посипа със зрънца.
Събудих се... и цъфнаха метличини...
усмихнах се- калинка излетя...
и сънищата излетяха... пеперуди...
сънено прозорците отвориха очи...
вятърът се спъна в щорите и ги събуди,
а по тавана заподскачаха лъчи.
Закачливо ме погледна утрото... намигна,
в очите ми се плисна светлина...
на ситни перлички... а после бавно вдигна
завесата от утринна мъгла...
и тръгна си... защото бе дошъл деня...

Онова момиче...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и ми рисува познати картини отвън...
На среща ме кани пак край дъгата,
за да досънувам своя детски сън.

Където съм отново онова момиче
с безброй лунички и слънчева коса,
което тичайки мечтае да прилича
на пеперуда с шарени крила.

Денем с вятъра във клоните лудува
закичило главата си с корона от листа...
Ръцете пак са в рани, но му се струва,
че е принцеса в приказна страна.

А нощем във звездите се оглежда
и търси принца там на своите мечти.
Вярва... скрило във душата си надежда,
че някой ден към тях ще полети.

Онова момиче... неусетно остаря...
И колкото да се опитваше да тича,
към тях така то никога не полетя...
С крила единствено останаха мечтите...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и пак ме кани в локвите да тичам,
за да се надбягвам с него до дъгата...
Но вече не съм онова момиче...

Вкусът на ада

Животът ми-
бутилка френско вино,
наслада
за любовници безбройни
и път към ада,
по който диво
разтапяха ме в нощи знойни...
Отпиваха по глътка само...
Захвърляха ме...
непотребна бях...
Безропотно участвах в драма,
в реалност,
във която оцелях...
Любовник след любовник
си тръгваше...
А парещи следи
от гузният виновник
по тялото личаха...
Почти
еднакво всеки път...
Раздели след раздели
за мене бяха
„Сбогом” само.
Как думите болят,
щом устните
от грях са посинели...
А виното-
привърши вече...
Последният негодник го допи
до капка...
Изгуби се далече...
А аз –
от мъка се разбих
на дребни малки стъкълца,
на хиляди несбъднати мечти...
И шансовете-
времето ги разпиля...
А любовта-
в устата още ми горчи,
с вкусът на ада,
в който ще горя...

Неповторима...

Аз не съм обикновена жена.
Ти не гледай на мен като стръв.
Не съм дивеч... Аз имам цена.
За да стигнеш сърцето ми пръв,
най- доброто от теб предложи.
Аз съм истински чиста и пряма.
Ти недей да ми сваляш звезди.
Обич нивга в сърцето ми няма,
щом лъжата до бяло блести,
а от очите ти капе измама.
Аз не съм обикновена жена.
А росата във пролетен ден,
дето тайно целува листата.
Само този, който вкуси от мен,
ще открие в душата ми злато
и ще бъде с любов награден.
Аз съм сила и обич, и смях.
Дори и нищожна прашинка една,
разпиляна сред звездния прах,
пак най- ярко от всички блестя.
И дори да угасна- ще знам, че живях.
Аз не съм обикновена жена.
Аз съм пролет и есен, и зима.
Със усмивка- пъстроцветна дъга.
И снежинки вече в косата ми има,
но не мога да бъда Тъга.
Остарявам... Въпреки всичко това,
си оставам неповторима жена.

Огнената нощ на любовта

Ухае на любовна страст нощта,
попила тъмнината твоя аромат...
Целувки с вкус на медена луна
по мен разцъфват като розов цвят.
Вятърът по тялото ми разпилява
седефени зрънца от топлина...
Дъхът ти ме докосва... разтопява...
превръща ме във огнена жена.
От щастие очите ти изгряват
като звезди... и ето ражда се луна
в усмивките, които ти ми подаряваш...
тогава аз съм най- щастливата жена.
В прегръдката ти тихичко се свивам,
заравяш се в копринената ми коса.
А аз от устните ти пия ненаситно,
тъй както розата от утринна роса.
Разливам се... звездите онемяват,
угасва на небето бледата луна.
Щурците във тревите се стаяват,
а ти шептиш... онези две слова:
„Обичам те!”... на хоризонта изсветлява...
на пръсти се промъква утринта...
а аз оставам трепетно да чакам
следващата нощ... на любовта...

Просто докосни светлината...

Когато денят съблече

ефирните дрехи на мрака,

ярка светлина ще потече

да очертае пътя...

който ме чака...

Ще се посипят тъжни звезди,

като сребърен прах от небето.

Ти една от тях запази

да ти напомня за мен...

за сърцето...

Когато усмивка последна

лицето ми бледо огрее

във очите ти аз ще погледна

да ме помниш само така...

както се смея...

А когато затворя очи

и потъна завинаги в тишината...

Ти за мене недей да тъжиш...

Помни... аз съм тук...

Просто докосни светлината...

Нарисувано с любов

Обичам да рисувам, ала не с боички.

Рисувам с думи, четката е моето сърце.

Душата ти- платно е тя за всичко,

а римите са пъстри цветове.

Рисувам твоето сърце на влюбен мъж,

рисувам обичта ти и страстта,

целувки стелещи се като летен дъжд...

Усмивката ти- слънчева дъга.

Рисувам вечер как се връщаш у дома,

а аз очаквам трепетно и се ослушвам.

Рисувам как отваряш входната врата

и оня миг, когато в теб се сгушвам.

Рисувам обичта на твойте длани

и топлината, със която ме прегръщаш.

Как при тебе обещавам да остана...

И любовта ми... тя все е същата...

Ту нежна, ту опияняваща и дива...

ту кротка, друг път пък омайна...

навярно тя ме прави толкова щастлива

и аз рисувам... а в това е тайната...

Да те рисувам, ала в цветни стихове...

да ме обичаш... а аз да ти дарявам

всяка сутрин нарисувана от моето сърце

една любов... тя никога не избледнява...

дори когато изминават векове...

дори когато безвъзвратно остаряваме...

Пролетна въздишка

Аз днес съм пролетна въздишка,
търкулната във росната трева.
Слънцето разгръща всяко стръкче
и жадно пие капчици роса...
Мокра... цялата съм мокра и блестя...
По стъпките ми - слънчеви лъчи,
докосват ме и заприличвам на дъга...
След мен остават шарени следи...
Закичвам се с камбанки от цветя
и хуквам с пеперудите да полудувам...
Блести до бяло слънчевата ми коса
посипана с прашец... а аз танцувам...
Рисуват ме пчелици със крилца
във въздуха... приличам на цветче...
На теменужка или момина сълза...
Ухая... с аромат на цъфнало поле...
Аз днес съм пролетна въздишка
влюбена във слънцето... Копнея
да ме гушне... нищо повече не искам...
Това ми стига, за да мога да живея

Разпиляна тъга

Във душата ми ураганно вали...
Сипят се мисли от студ побелели...
Неусетно затрупват твойте следи...
от сляпа безпътица полудели...

И в ума ми ураганът бушува...
От мълчание преспи навява...
Думи трупа... но те нищо не струват...
Да ги чуеш- вече не се и надявам...

Стъпките ти ... глъхнат в мрака...
тишината в ушите ситно ръми...
Все още усещам дъха ти... и чакам
да слеем душите си... както преди...

Уви... горя в пожар наречен самота,
Обхващат ме диви пламъци- страх...
Изгарям до въглен... а пепелта-
е тъгата, която навред разпилях...

Ако знаеш колко те обичам...

Ако знаеш колко те обичам...
Не чуваш ли как вятъра шепти?
И тишината името ти с устни срича,
а по лицето и мастилени следи.

Ако знаеш колко те обичам...
От обич се превръщам на звезда...
и засиявам... а в утринта изтичам
през пръстите и като бисерна роса.

Ако знаеш колко те обичам...
За обичта ми няма мерни единици.
Но по безкрайност тя прилича
на песента на пролетните птици.

Ако знаеш колко те обичам...
Дъхът ми със любов е напоен.
Пчели го пият... аромата ги привлича.
И после вечно влюбени са в мен.

Ако знаеш колко те обичам...
По слънцето изпращам всеки ден
мечтите си... нали ги искаш всички?
А твоите ще споделиш ли с мен?
Ако знаеш колко те обичам...

Ако си тръгнеш...

Ако си тръгнеш някога от мен.
Не се обръщай. Просто си върви.
За да не видиш как като ранен,
вятърът зад ъгъла скимти.
За да не видиш как валят звезди,
които с твойто име назовах...
И как се спускат синкави мъгли
на облаци обсебващ страх.
И как ръцете се протягат,
а устните полепват с тишина.
Като залък в гърлото засяда
викът. А аз издишам самота.
За да не видиш как цветята
на любовта, които ти ми подари-
повяхват, а вместо тях в душата
се разлистват плачещи върби.
Ако си тръгнеш няма да те спра.
Но не си отивай без да се сбогуваш.
Прегърни ме за последно във нощта.
А после... после само ще сънувам...

Целувка, но от слънчева уста...

Тази нощ на небето звездите
Някак странни са... дори не блестят
звезден прах ми хвърлят в очите...
И мълчат ли, мълчат...
Аз ги питам къде си...
А те- избледняват съвсем.
Сякаш мракът дръпна завеси
да те спре да не дойдеш при мен...
Тази нощ и луната се крие
срамежливо в косите на мрака.
А пък вятъра влюбено вие
към нея... и за среща я чака ли, чака...
Аз и нея попитах къде си,
но смутена от мен тя побегна...
Скри я мракът зад сатенени завеси
и в облачната люлка с нея легна...
А умореният вятър притихна
и кротко във краката ми се сви...
Заспа... на сън ми се усмихна...
а може би сънуваше звезди...
Дали несбъднатата среща със луната...
Или пък просто, че лети на сън
и по клоните лудешки се премята...
Загадка е... а вече съмва вън...
Заспах и аз накрая... Засънувах...
Небе и птици... слънце и цветя...
Гора... пътечка... среща... тъй бленувах
за нея... и целувка, ала тя...
целувка беше, но от слънчева уста...

Дали ще можеш...

Дали ще можеш пак да ме обичаш,
когато някога почука старостта?
Аз вече няма да съм същото момиче...
А ти ще си разбрал, че младостта
е безвъзвратно отлетяла надалече.

Дали ще можеш пак да ме обичаш,
от устните ми да изпиваш сладостта?
Както някога във утрото да тичаш
със вятъра преследвайки страстта.
И във любов докрай да ми се вричаш.

Дали ще можеш пак да ме обичаш?
В онези нощи вплели огнени тела
в екстаз... да чувам как изричаш
в ушите ми любовните слова...
С най- нежни думи ти да ме наричаш...

Дали ще можеш пак да ме обичаш?
Дори и вече да не мога да летя.
Дори крилете ми на клони да приличат
и да се влача във праха и да пълзя...
но вярвайки, че мога пак да тичам...

Дали ще можеш пак да ме обичаш
когато по главата ме погали старостта?
И вече няма да съм същото момиче,
което помниш ти от младостта...
Дали ще можеш пак да ме обичаш?

Търси ме...

Потърси ме в песента на птиците,
за да чуеш звънкия ми глас.
Потъни до дъно във зениците,
за да заплуваш във зелена страст.
Налей си чаша светъл смях,
отпий от звънката бяла магия.
Вкуси от болката, която изживях,
докато скитах за да те открия.
Посей ме като зрънце светлина,
с мълчана нежност ме поливай,
и докато аз за теб съм топлина,
никога от мен не си отивай.
От слънцето ми открадни лъчи,
заплитай ги във дългата коса
на плитки. А след това се изкачи,
за да намериш пътя към върха.
По устните на вятъра ме прочети.
Разлисти душата като книга-
роман, изписан с моите мечти.
Да бъдеш част от тях.Това ми стига.
Търси ме в ударите на сърцето,
пулсиращо в замлъкналите дни.
Намериш ли ме- твоя съм додето,
устните ми шепнат: ” Остани!”.

Остани

Целувам те за стотен път в нощта.
Не ме отпращай... искам да остана.
И да ти шепна пламенни слова,
докато сенките ни бягат по тавана.

Не казвай нищо... нека помълчим,
обвити от прегръдката на мрака.
Думите болят, но нека си простим
за мислите, за грешките, и за делата.

Тръгвам, тъй както ти го пожела...
А стъпките ти във сърцето още парят.
И сякаш вятърът довява твоето: „Ела”,
след него ехото, което го повтаря.

Аз тръгвам, ала мога да се върна,
повикаш ли ме тихичко по име.
Чуя ли те... знам... ще те прегърна,
прошепвайки в ухото ти: „Люби ме”.

Ще рухнат всички каменни прегради...
Но ти мълчиш, а съмва се... и дъжд вали...
Сега си тръгвам... Няма ли да се обадиш
и след мене да извикаш: „Остани!”?

Да знаеш

Да знаеш, че звездите са далече
и да желаеш пак да полетиш.
Да знаеш, че безсмислено е вече
за него цели нощи да тъжиш.
Да знаеш, че морето е безкрайно
и пак да искаш да го прекосиш.
Да плуваш, да мечтаеш тайно,
че може любовта да възродиш.
Да знаеш – тя е невъзможна
и всяка твоя крачка е скандал.
Пътят те превръща във заложник,
щом нещо някому си дал.
Да знаеш, че водата е изтекла,
че няма вече връщане назад.
Че щом си думата веднъж изрекла
не е възможен никакъв обрат.
Да знаеш, че пилееш сили.
Да се опитваш времето да спреш
или поне да върнеш тези мили
ръце и устни... Ти ще разбереш...
Да знаеш- планината е висока,
и непристъпни- нейните скали.
Копнееш да я изкачиш, да скочиш
към пропастта... Безсмислено нали?
Да знаеш, че вулканът е угаснал,
че пламъкът го няма вече там.
Че даже мислите са сраснали
на възел... И колко много ме е срам,
че се опитвам да ти върна
онази страст и огнен плам...
Да надхитря съдбата, да преобърна
душата ти... не мога... знам...
Това е то- животът ме наказа,
във вулкан от обич да се влюбя.
А после с лава от омраза
да посипе пътя... и да го загубя...

Това най-много ми отива...

Да съм сияещо различна
и погледи след мене да събирам...
Да бъда до безкрайност ексцентрична...
Дъхът на всеки мъж да спирам...
Да се загубват в погледа ми син
и да не могат да открият-
ни себе си, ни брод ... и до един
от мъка към луната да завият...
Сънищата им при мен да бягат...
да вехнат от усмивката чаровна...
А мислите – в дома ми да отсядат
на чаша вино с приказка любовна...
Такава съм... това ми е от бога
или на дявола е зла шега,
по шепа смут и мъничко тревога
да хвърлям в мъжките сърца.
Такава съм... разпалващо различна...
неповторима, огнена и дива...
Единствено на себе си приличам...
Това най- много ми отива...

Когато вече...

Когато мене вече няма да ме има
живота пак ще следва своя ход.
Ще се редуват пролет, лято, есен, зима,
годините ще натежават пак от плод.

Когато вече в пепел се превърна
и ме посее Бог във вечността.
Тогава вятърът ще ме прегърне
разделяйки духът ми от плътта.

Когато светлината се прекърши
в очите ми... От мрак ще ослепея...
За мен животът вече ще е свършил,
но птици пак в гнездата си ще пеят.

Когато споменът за мене избледнее,
ще изтече мастилото от тези редове
от скръб... и листите ще пожълтеят...
аз пак ще дишам в мойте стихове...

...но пак любов ще раждам...

Ще ме сънуваш ли отново тази нощ
как идвам във съня ти като фея?
И тръпнеща пред мъжката ти мощ
в ръцете ти от страст да се разлея.

Ще ме потърсиш ли отново в твоя сън
за да ме зърнеш, за да ме усетиш?
Излез в нощта и сред звездите вън
ще видиш, че за тебе ще засветя.

Ще ме допуснеш ли във твоите мечти
да те изгарям като огнена стихия?
С целувки да оставя парещи следи
и цяла нощ от раните любов да пия.

И ще разтвориш ли сърцето си за мен
за да остана с теб до края на нощта?
В очакване на всеки следващ ден
умирайки от обич пак да се родя.

Ще ме желаеш ли отново с онзи плам,
с онази страст и животинска жажда?
От обич ме раздай без капка срам
на другите. Но пак любов ще раждам.

Прости ми...

Прости ми... Трудно се живее с мен.
На птица често се превръщам...
летя... и падам... ден след ден
при теб с окъсани криле се връщам.

Прости ми, че не се научих да летя...
Но те обичам... и при тебе се завръщам
след всеки опит. Търся твоята земя
и твоето спокойствие... което да прегръщам.

Прости ми... Затова, че съм различна
и в своите фантазии живея...
затварям се, мълча... макар да те обичам...
Но птица съм, а в клетка тя не пее...

Прости ми. Знам, че правя грешки.
Но дори богините понякога грешат...
Изричам думи... като камъни са тежки...
И тези рани във душата ти кървят...

Прости ми. Ако можеш ми прости...
Но в клетка- не... решетките ме задушават...
Ако можеш- просто ме обичай. И бъди
до мен във времето, което ни остава...

...и нека господ ми прощава...

Второто ми „аз” веднъж ми каза...

Мога да съм лоша... Дори по-лоша
и от вещиците скитащи във мрака...
Без свян на дявола за два- три гроша
да те продам... отплата да не чакам...
Мога да съм злобна, заядлива,
с омраза да ти пробода сърцето...
Да те погаля с ласки от коприва
така да се подпиша на лицето...
Мога да съм лицемерна... И в стих
да те възпея без да те обичам...
да сгъна чувствата ти в ъгъл тих,
и после до безкрай да те отричам...
Второто ми „аз” това ми каза
на чаша искрен разговор веднъж...
Завързах го с любов и го наказах
с целувките на най- добрия мъж...

По следите в тишината

Моят дом ще намериш в небето,
зад онези перести облаци там.
Малка къщурка от обич, където
цветен двор е с усмивки огрян.
На вратата, зад която диша сърцето
има звънец от меден глас изкован.

Но не издирвай пътечка... няма такава.
Просто тръгни по стъпките на песента.
Тя оставя ярки следи в тишината,
които светят по- силно дори от луна.
И недей да забравяш, ще ти трябват крила!

Нищо повече... Изхвърли си багажа.
Ала в левия джоб постави сърчице.
Напълни го с любов и аз ще ти покажа,
как могат да обичат птиците с криле.

Признание

Мили мой, когато те открих
и влюбих се във теб преди години,
сякаш вчера аз ти подарих
душата си... написана във рими.

Сърцето си във стихове изпях.
Не стигат думи. Искам да ти кажа,
че радости и скърби преживях,
но ти за мене си остана важен.
А аз със същата любов горя.

И ето- времето по моето лице
с бръчки своята история написа.
Но си останах с детското сърце
и със мечтите на Алиса.

Рецепта за сън

...И ако тази нощ не мога да заспя
ще моля вятъра да ме целува,
да ми разкаже приказка... така съня
ще дойде... и в него ще заплувам...
Ще ме залее тази приказна река
с различни цветове... и ще потъна...
Ще съм Снежанка в чудната гора...
или пък Пепеляшка... ще се спъна,
когато полунощ часовникът отмери...
Ще се затичам боса... без карета...
А принцът моята обувка ще намери...
накрая мен... Но таз луна проклета
ми пречи и не мога да заспя...
оглежда се в очите ми... намигна...
прошепна нещо... после онемя...
на пръсти се повдигам да я стигна...
...И ако пак не мога да заспя...
парченце от луната ще откъсна...
с канелен аромат... и вкус на топлина...
със захар от звезди поръсено...
ще си отхапя... мисля, че е вкусно...
ще пийна и от облачния еликсир...
и малко звездна музика ще пусна
дано подейства... най- подир...
...И ако тази нощ не мога да заспя
ще чакам да те срещна в оня час.
Точно там нощта целувайки деня
заспива кротко... но заспивам ли и аз?

Най- цветната жена...

Понякога... когато съм щастлива
на устните ми цъфват хризантеми.
Смехът ми като дъжд върху им се излива,
а те израстват... още по- големи...
И ставам цветна... страшно ми отива...

Понякога... когато черни облаци тъга
в очите ми изгреят вместо слънце...
Превръщам се на дъжд... безспир валя...
докато радост не покълне пак от зрънце,
поръсено с най- цветната мъгла...

Понякога... когато в гора от самота
безпътна се изгубя... В сърцето ми намирам
едно парченце пъстро... от дъга...
Топя го в капчици любов и го изпивам.
Тогава цветна в мен е пролетта...

Понякога... когато радостта
посипе се по бузите ми като пясък...
На твоето небе... най- ярката звезда
изгрявам... но със собствен блясък...
Ето виж... най- цветната жена...

Мечти във цветове....

Мечтая си в различни цветове...
Като художник, но без четка и боички.
Мечтая си за теб... рисувам ветрове,
които те посяват във очите ми...
Мечтая ли те в синьо- съм море
от нежност. Няма ли те- ще прелея.
А ласките ми са спокойни брегове.
Ела в прегръдката ми. Там- на кея.
Ще дойдеш ли? Очаквам те! Ела!
Да ти покажа колко те обичам.
Ще осветя нощта с целувки... и така
на пристан за любов ще заприличам...
Мечтая ли те във зелено- съм поле.
А ти си вятър- страстно ме целуваш.
И аз разцъфвам с ароматни цветове
във сънищата ти... когато ме сънуваш.
Не ме ли помниш? Вчера бях мъгла.
Една такава розово- лилава... на дъгички.
А днес съм с цвят на слънчеви крила.
Когато те мечтая... имам всичко.
Мечтая си и цветно те рисувам.
Не те измислям. Просто ти си там...
Откакто те видях към теб пътувам.
Все някога ще стигна. Знам!

Сънувана обич...

Нощ... луната е притворила очи,
а вятърът приспивно я люлее...
И ето... с колесница от звезди
пристига- той... сънят... при мене...
Сънувам теб... обичам да сънувам....
Събличам уморената тъга... Летя
на облак с розови платна... Пътувам
до слънцето... за малко топлина.
И после светя... в твоето сърце...
От обич... даже мракът засиява...
Сънувам... как вълни от цветове
заливат те... и ти се разтопяваш...
А ласките ми- южни ветрове
те галят... нека да не съмва още...
Обичам в ъгъла на твоето сърце
да се свия и да те топля нощем...
Сънувам... как по синьото небе
рисувам радост... и ти подарявам
нежност... безкрайна колкото море...
и обич- колкото вселената голяма...
Целувки с вкус на пролетна роса...
И шепна думи... ( колко те обичам)...
до оня миг, във който сутринта
по покривите почне да се стича...