В клуб 50

И моя милост биде приета в Клуб 50 точно преди седмица.

Някои хора ме плашеха: изведнъж съм щяла да помъдрея; щяла съм да почна да усещам болки и в органи, за които не съм знаела, че болят; трябвало да съм в еди какви си мерки и теглилки; трябвало да проявявам повече търпение и да изисквам повече от околните... Хм!

Ох! Те сигурно са прави хората, но на този етап усещам, че годинките, килограмите, диоптрите и още куп неща са си точно моите и не се оплаквам от нищо. Болежките ми се трупат като съкровища, но за момента не са станали повече от поводите за усмивки, за гордост, за благодарствен поглед нагоре към невидимите, но осезаеми ангелски криле. 

Преди седмица, на 7.VII.2019 г. чествах своята 50-годишнина и едновременно с това имен ден, който тази година си се падна баш в неделя - св.вмч. Неделя. Всички поканени - нашите най-близки хора - ме почетоха и ме направиха безкрайно щастлива. С това, че ги има в моя живот.

Какво научих за половин век ли? 

Научих се да виждам доброто и да го помня. Емоционалните ми дупки не остават скрити за околните, но се старая да ги преодолявам преди да съм казала думи, за които после бих съжалявала. Научих се да не досаждам с прекалено много въпроси нито на приятелите, нито на децата - когато са готови, те ще споделят, което пожелаят. И те, както и аз, имат нужда от лично пространство. Научих се да не товаря другите със своите мнения, недоволства, болежки. В последно време избягвам близки, които не ме слушат като говоря и непрестанно ломотят нещо без да се интересуват дали ми е интересно. Научих се да ценя моментите на споделено мълчание.

Какво не изгубих - т.е. запазих от детството и младостта?

Продължавам да чета и да слушам детски приказки. Продължавам да подхождам с открито сърце към околните, макар че честичко се разочаровам. Продължавам да любопитствам за много неща. Продължавам да си съставям мнение за нещата чрез лично наблюдение, но пък не го налагам като единствено правилното. Продължавам да си плача лесно - за хубаво и за лошо. Обичам храната, съня, разходките, физическите и душевните наслади, своя мъж, своите деца и внуци.

Какви кривини не успях да изправя?

Все така съм склонна да я карам джаста-праста в домакинството. Все така не обичам да се преработвам и не разбирам напълно абсолютните перфекционисти. Все така мразя да ме сравняват с други и да ми навират в очите чужди успехи без да са видели моите собствени. Все така предпочитам да спра разговора вместо да вляза в лют спор. Все още мога да отсъпя привидно, да изслушам "важните" напътствия и съвети на някого, а да си правя, каквото аз съм решила. 

Хубаво или не - това е моето аз. Обичам си се с всичките кусури и благодаря Богу за живота си. Дано ми даде достатъчно време, сили и обич, за да си продължа пътя нагоре и напред в добро здраве и ясна мисъл. Пък... колкото - толкова! Важно е да постигна своя си връх и да съм редом с мъжа, който вече 29+6 години ме прави щастлива!

Страхливо гостуване

Мой близък страхливо сподели с мен един свой разказ. Не пожела да напиша името му, не иска и никакви линкове към други негови авторски текстове. С пълното ми уважение към него и страховете му споделям тук неговия текст откровение.
Приятно четене!

Е, може да сте чували, ама може и да не сте. Затова да си кажа от сърце туй, що много ме човърка.

Има едно Страхливо. Чували ли сте за него?

Дали пък не сте го виждали? Май-май някои го познават, а?

Има едно Страхливо. Кога се е появило и настанило тук на топло, не зная. Зная само, че трудно го удържам.Честичко се изтъпанва и като пълководец издава команди, на които не мога да не се подчиня.

Имам едно Страхливо. Аз си го имам! Мое си е! Честичко го гоня, хокам го, защото го мразя. Не. По-скоро се срамувам от него. Ама то си е тук и си е мое.

Ах-а да повярвам, че съм го прогонил, то се пръкне отнейде баш когато хич не ми е до него. (Все ми изниква, когато съм решил да се покажа смел и решителен! Тюу!) Чудя се с чуждите Страхливи ли иска да си похортува, или от мене да избяга.

            Страхливото не съм го канил и хич не го искам. Май. Ама като ми се разсърди и си изпокрие мустачките, баш в смелите безумни моменти най-много ми липсва.Тогава си го търся. Моля му се да се появи като мое второ Аз. Втори акъл да ми даде. Да ме спасява от Смелото. Затуй се чудя искам ли го, или го не ща. Ама наистина се чудя. Кой да ми каже, обаче? Кога да го потулвам на тъмно и кога като спасител да го викам? Че може ли хич пък без Страхливо да живее човек?!

Аз, като се замисля, май си го и харесвам моето си Страхливо.  То си ми е като собствената пръдня, дето се вика. Стиска си я човек – зер е некултурно  да я отърве пред хората – ама тайничко и без свидетели си я пуска на воля, че да не изригне. Своето си, пък било то и пръдня, някак на хубаво си мирише – родно и близко, уютно някак! И като се появи (Ама не е ли така след операция на стомах и апендикс?) всички й се радват, щото е ясно, че чарковете вътре са на мястото си и не отказват да бачкат.

            Та затова сега си мисля, че ако ми ампутират Страхливото, ще трябва да ме срещате вече с „Ай, завалията!”

Цитати, които ми се наместват в една тревожна и неочаквана ситуация

Чета и си записвам онова, което силно ме е развълнувало или сякаш са изказани с чужди думи мои мисли. После имам моменти, когато се връщам към старите си записки и откривам актуални истини, отнасящи се до мен в конкретния момент. Така и сега. Едни цитати ми избодоха вчера очите. Днес ми се разкри защо точно на тях попаднах от всичките, събирани през времето.


Из "Амазонката от Варое" на Боян Биолчев: 
Заличено ти е миналото, настоящето ти е забранено - оттук нататък за какво ти е бъдеще!
Из "Летопис на смутното време" на Вера Мутафчиева: 
Из "Захапи за врата" на Тери Пратчет:

Ако е пълно, дебелоочието сломява всяка съпротива.

 Той принадлежеше към хората, чиито амбиции превишават не само способностите им, но и здравия разум. (...) Но за Ираклий нищо по-малко от императорския трон не би могло да се приеме за щастие.

На много хора им идеше да отворят с чук черепа на Ираклий, за да видят какво има вътре.

 ... с ромеите нищо не се знае, освен едно: че никога нищо не се знае.

- Надявам се, разбирате колко е важно това.- Разбираме - прекалено готовно отговори за всички Кара Мустафа. Просто бе забелязал колко излишно е да спори. Вече свикнаха с тоя обичай на Пазвантоглу: да обсъжда безкрайно с Дивана си въпроси, които отдавна е решил. 

Защо хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло.

Във всечий човешки животима възход и заник. И всеки човек - докато възхожда - не иска да знае какво струва неговият възход на другите; и всеки човек - когато захожда - много иска другите да знаят колко тежко е това.

... един-единствен вампир успява да държи цяло село в озлобено покорство.

Единствено хората, които са здраво стъпили на земята, успяват да градят въздушни кули.

И според двете обаче се подразбираше, че те винаги са в средата на всичко, а останалия свят го има, за да се набъркват в делата му.

Той смяташе, че от законите все пак има полза понякога, и ги спазваше, когато му беше удобно.

Хапче против

Хапче против лошо настроение са ми спомените от лятото, които последно споделих тук. 

Защо ли?

Защото...

Когато пералнята ти се развали, запаси се с търпение! 

Мъжете у дома ще трупат дрехите си в коша за пране до момента,  в който не открият, че е време да ги занесат на пералня. Когато пералнята се върне от поправка, ако това е скоро, ще я чакат само толкова дрехи, колкото да да се направи тестов пуск. Дрънчи ли като преди или вече е спряла да мърмори... ;)

Когато пералнята се е развалила точно след изръсването на пари за нова врата поради разбиване на старата от нашественици, поеми дълбоко въздух и си кажи "Време беше да сменим тая врата!"

Когато след вратата и пералнята се окаже, че на сметката на сина ти някой е донадил за три часа  (докато се разбере, че телефонът е изгубен) 60 и кусур лева от СМС съобщения, преброй до 100.  Помисли, че този, който го е "намерил" е бил благотворително настроен и е използвал твоите пари за подпомагане на хора в беда!

Философски погледнато, всичко това не е особено голяма болка. Но, ако се случи в рамките на 10 дни, почваш да гледаш стреснато и да се чудиш кое да правиш първо и по колко пъти. С търпение ли да се запасяваш, въздух ли дълбоко да поемаш, или да броиш до 100.

Сега нали разбирате защо пия хапчета - спомени от лятото?

Винаги най-страхотните

Момчетата ни имат страхотни хрумвания. Те винаги отправят най-страхотните пожелания - смислени, закачливи, стойностни. Те така топлят сърцето, че човек не може да ги пази само за себе си.

Днес моят съпруг е рожденик и думите на синовете са онова, което ще пази особено ревностно в архива от щастливи спомени. Аз пък ще съм редом и ще му помагам!

Кой казва, че днес младите хора не можели да пишат и да се изразяват добре? 

Усмивки

Те далеч не са перфектните усмивки, но са истински и от сърце. 

Нали им личи?

Съвети

Добри съвети от един сериал.

Сине...
Най-висшето богатство е умът.
Най-голямата нищета е глупостта.
Най-страшният страх е самолюбието.
Най-благородното потекло е хубавият нрав.
Сине...
Пази се от приятелството с глупавия! Той може да иска да ти помогне, но само ще ти навреди.
Не се сприятелявай със скъперник, защото когато имаш най-голяма нужда от него, той няма да е до теб!
Не се сприятелявай и с лошия, защото той ще те продаде на безценица!

И с лъжеца не се сприятелявай, защото той е като мираж! Ще показва далечното като близко, а близкото ще отдалечи от теб.

"Великолепният век" - турски сериал на историческа тема.
Сцената заслужава да се гледа дори и като отделен откъс.

Неделя е прекрасен ден!

Неделя е прекрасен ден!

Ден за почивка, за мързелуване и уютно седене у дома.

Ден - толкова прекрасен, колкото миризмата на печащ се тиквеник.

За жалост вече е към края си.

Утре...

Утре със сигурност ще намеря нещо красиво, на което да се усмихна.

Упоритата хрема и гадната кашлица няма да ме  преборят.

Пак пожар

Отдалеко изглежда не толкова страшно, колкото е в действителност.

Вчера. Малко преди напълно да залезе слънцето. Необичайна гледка, която привлече вниманието ми.

Вълнения от памтивека (на калъп)

За мъжкото и женското припасване в сексуален смисъл се е говорило откак свят светува. И темата винаги е била актуална. То и няма как да бъде другояче. Обаче такова изразяване на идеята за допълване и навлизане на едното в другото за пръв път видях в музея в Нова Загора. Това са фигурки, които явно представляват двете части на едно цяло нещо. Намерени са в някоя от Карановските могили. Дали това е находка от Халколита или друга далечна епоха, не запомних. Обаче ме впечатли посланието. Аз имам свой прочит. Интересно ми е как вие го четете.

Да целунем ръка на другия

На Заговезни се иска от близките - млади или стари - прошка за волно или неволно допуснати грешки, за обиди, за проявено неуважение. Човеци сме - грешим. Също толкова човешко е да признаем, че сме сгрешили, и да поискаме прошка. Дали ще отрупаме масата с традиционните ястия, не е толкова важно. Важно е да успокоим духа си, да загърбим дрязгите и да изгладим недоразуменията.
Дори да не ви се е случвало да поискате прошка от родителите си, да им целунете ръка, струва си на този ден да го сторите.
Да целунеш ръка на по-възрастните от себе си не е страшно - проява на уважение и признателност е. Да целунеш ръка на по-младите пък е признание за равноправност пред морала и традициите. Според мен.

Шантав ден, но хубав

Сутрешен чай със сина.
Пътуване до работното място (от А до Б).
Оле, ходилата ми се оплакват отсега - с кокоши трън на петата и на всеки крак с по два стари, бунтуващи се мазола!
Работа.
Новина.
Решение за промяна.
Разговори с шефа.
Комплектуване на документация.
Тържество, посветено на Васил Левски.
3 километра пеш (от Б до В).
Стоп до Варна (от В до Г).
Препускане 2 км. пеш на зигзаг (от Г до Д).
Подаване на документи.
Телефонни разговори.
От точка Д до точка Е пак пеш.
Чай със стари ученици.
Делови разговор.
Постигане на съгласие.
Чакане на точка Ж за среща с половинката.
Изпращане.
Чакане на точка З за автобус към дома.
Пътуване в седнало положение (от З до А).
Разговори по телефона.
Вечеря (днес само вода и малко сок от компот).

Боже, тези крака не са мои!

Ама пък ден беше!

Някой ме посъветва да проверя хороскопа си.
Е, няма пък! Кой знае за каква глупост са ме предупреждавали!

Купон за РД

Когато навършва човек определен брой години, му е кеф да си събере приятелите на купон. Е, вчера големият мой юнак навърши 19 и си направи празник на терен. Показа ми куп снимки, сред които тези двете направо ми пълнят душата.

Вместо разни торти със свещички - слънце за спомен.

И понеже още ме държи меракът да редя благословии, пожелавам на всички Станови приятели (на и извън снимката, които са все такива готини млади хора) да бъдат все така усмихнати, пробивни, добронамерени, възпитани, задружни и щастливи.
Направете живота си такъв, какъвто ще си го харесвате!

Нова година // Васильовден // Сурваки

Както и да го наричаме, този ден си е празничен.
Моите именици - мама и малкото ми момче - черпят, ходят мокри (нали всеки гледа да ги окъпе за здраве), срещат и изпращат гости. Живи и здрави да са ми - в тяхна чест продължаваме наздравиците през целия ден. Все хаир и късмет им наричаме! И дано от здраве да не се отърват цяла година!
Сурвакането обаче ми липсва. Бях дете - обикалях от къща в къща в нашата махала в Нови пазар; пораснах - гледах как дребните шарят рано сутрин и налагат гърбините на махмурлиите чичковци и ранобудните стопанки; дойде ред и аз да срещам сурвакарчета - ама няма. Имаме мънички съседчета, не е като да нямаме, ама не идват. Все си мисля, че сурвакат само в собствения си дом и родните си баби и дядовци и другаде не ходят. Дали някакви скрупули спират родителите да водят децата си да сурвакат, или чист мързел? Което и да е, традицията да те сурвакат за здраве фарфалачета с грейнали очета вече я няма. И тя на свой ред върви към херметизиране и нафтализиране - ще гледаме читалищните самодейци как представят обичая и туй то. Ще се радваме на дечковците от детските градини и началните класове, които сурвакат дружно господата кметове, министри и други важни особи в последния работен или учебен ден от декември. Ама това не е истинският обичай! Не е и в точното време!
Както и да е де! Да сме живи и здрави! Да посрещаме с радост и нови надежди всеки Васильовден, всяка Нова година! И който може да снима съвременните сурвакарчета, да снима, че да има доказателство за живия още обичай!

Златна сватба

Златни спомени е редно да си припомнят хората на златната си сватба. Заради това ние направихме колаж, който ще подарим довечера на златните младоженци - моите свекър и свекърва.

Всъщност те зачитат повече деня, в който са се събрали да живеят заедно - 28.ХІІ.1960 г. - и са станали семейство на практика, а не на хартия. Поради тази причина ги поздравяваме днес, а не след два месеца - тогава само е подписан документът.
Дано харесат подаръка!
Мисля си, че ще е хубаво, ако и ние след още 30 години изглеждаме по подобен начин - усмихнати и обичащи се.

Писаните правила

Толкова често в живота си срещам хора, които заобикалят, прекрачват или откровено пренебрегват писаните правила, които уж трябва да правят живота ни подреден и спокоен. Толкова често се ядосвам, че за такива хора писаните закони в жовота ни не се отнасят за тях, а неписани въобще не съществуват. Толкова често, че си съчиних сентенция, която продължавам да проверявам дали важи само в България, или навсякъде:

Писаните правила са за парлама.

Какво е любов?

Изпратиха ми по пощата писмо, в което пак ме караха да препратя на определен брой приятели красивото послание. Е, на мен ми омръзна да получавам такива приятелски откровения и отдавна не ги препращам на хората от моя списък с адреси. Понякога ги чета, признавам, но често ги трия. Приятелите, които ми ги пращат, да не се обиждат - това не е въпрос на пренебрегване. Смятам, че е излишно да чета такива красиви думи, а да не получа две думи накръст, предназначени точно за мен. Едно "Здрасти, как искам да се видим!" ще отнеме точно толкова време за изпращане, а ще ми стопли много повече сърцето.
Та значи, последното такова писмо го прочетох. После открих текста в Public Republic, а навярно го има и на десетки други места. Забавлявах се да чета детските обяснения за това какво е любовта. Някои сякаш бяха казани за мен и моето семейство:

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, с която го виждаш всеки ден. (Ноил – 7 г.)

Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре. (Томи – 6 г.)

Любов е, когато мама вижда татко – мръсен и потен, и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд. (Крис – 7 г.)

Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето. (Илейн – 5 г.)

Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови. (Лорен – 4 г.)

Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашката му, преди да му я даде, за да е сигурна, че е хубаво и няма да го опари. (Дани – 7 г.)

Аз бих допълнила:
Любов е, когато мъжът ми изключва алармата още при първото тихо звънване и после се облича на тъмно, за да не събуди мен, спящата.
... когато децата са ни оправили леглото за лягане, защото ние сме отишли на театър или ресторант с приятели и ще се върнем късно.
... когато чета или разказвам приказки на децата, нищо че те са вече пораснали.
... когато синът се върне отнякъде и каже "Хайде да ядем!" и няма време дори да обясни колко му харесва простата манджичка, а само възкликва, дъвчейки "Ммм-м-м! Мммм!", а аз го гледам доволно.
... когато в колата, пътувайки нанякъде, всички пеем старите дядови песни или пък някакви други - дори и да не им знаем думите.
... когато аз или съпругът ми отидем на среща с приятели, а другият го чака у дома спокойно и не звъни през пет минути с ненужни въпроси и демонстрации на загриженост; когато имаш и даваш свободата на другия да се среща с приятели, съученици, колеги и познати без да висиш на врата му като камък.
... когато се прибера разстроена или плачеща, а мъжът ми ме хване за ръка и ме изведе на дълга разходка, или пък ме прегърне и изчака тя хубаво да се нарева. Обясненията неминуемо следват - кое и защо ме е извадило от строя.
... когато видя две парченца от разчупения и изяден шоколад да ме чакат в хладилника.
... когато синовете се обадят, за да предупредят, че ще закъснеят.

Абсолютно съм сигурна, че всеки може да допълни по свой си начин списъка. Ако някой прояви желание - моля! Коментарите са на ваше разположение. Далеко ще бъдем от откровенията на децата, но това не значи, че не можем да обясним какво е любов простичко и красиво. Нали?

Тръпката към големите приказки

Тръпката към големите приказки и към преливането от пусто в празно я имат всички.
За пореден път слушам да ми се говори как ООН аха-аха да изпълни една от задачите на хилядолетието. Всъщност се пъне всячески да ги изпълни.
Ама на мене ми звучат всички тези приказки като надут сапунен мехур.
Абе, аланкоолу, какви задачи на хилядолетието ще изпълнявате за 15 години? Ами другите 1985 години какво ще разпоредите да се върши? Задачите за идните три хилядолетия ли? И какви ще благоволите да бъдат те, моля?
Аман от лицемерие в световни мащаби и от празни думи! Пред носа си не виждаме, все в чуждите паници бъркаме, хорските дела се разпореждаме как да се оправят, щото нашата сме я сколасали!
Е, явно на големите батковци (дето уж и ние сме такива) от ООН някак отвътре им идва да говорят и "работят" наедро. С големи крачки да крачат към "светлото бъдеще", сътворено под тяхното вещо ръководство. (Тук май се намърдаха едни актуални за друго време фрази, ама няма как. Светът се променя и сякаш все на същото място си тъпче. Че и хората тъй.)
Та така: очакваме да оправим всички световни проблеми до 2015 година и после ще се заемем с правилата и проблемите на Вселената, щото нещо много я е закъсала, горката!

За сурогатното майчинство

При Валентин Михалев е поставен въпросът за сурогатното майчинство. Започнах да коментирам при него, но се получи твърде голям текст, затова го прехвърлих тук, а в коментара си там оставих само началото. Четейки написаното, се сетих за два случая от историята на моя род. Те говорят за обичай, който с модерни думи може да се определи като сурогатно майчинство. Двойките, които не можели да си имат свои деца правели следното: взимали да отглеждат като свое едно от децата на най-близкия си роднина. Например едни братовчед на майка ми (той още е жив) е отгледан от леля си и свако си. Било е практика сестрата, която не може да има дете, да вземе сестриното си детенце и да го отглежда като свое. Как се е разделяла майката с рожбата си, не знам. Още повече, че цял живот живееш с него като леля. Въпросният братовчед никога не каза на осиновителите си "мамо и татко", защото бил голям, когато го взели. Какво ли му е било и на него в детска възраст да го откъснат от родителите, братята и сестрите му и да го дадат за дете на леля му? Друг случай, неосъществен, но обмислян, касае родната ми майка. Тя се родила като трето дете - неочаквано, непланирано. Освен това баба и дядо вече били в малко по-зряла възраст. Още докато я носела, баба ми слушала, че щом роди, детето ще го вземе нейна първа братовчедка. Тя била бездетна от доста години. Близките настоявали баба ми да си дадеде "изтърсачето", защото те с дядо ми били "фукарии", защото имали вече две дъщери, защото щяла да направи добро на близката си. Колкото повече наближавало раждането, толкова по-свидно й ставало на моята баба. След раждането роднините дошли, но тя категорично отказала да даде майка ми. "Преговорите" продължили да се водят още немалко време, но баба и дядо държали на своето си. Така майка ми си останала в родното семейство, била отгледана с любов, макар и не в охолство. От моя гледна точка баба и дядо са постъпили правилно. Майка ми също е доволна от решението им. Сигурно от страната на бездетните въпросът е бил разглеждан другояче, но няма как да вляза в тяхната кожа. Аз бих казала, че за такива двойки решението е да осиновят дете. Като пример мога да приложа пак една история от нашия род - за нея вече съм писала ("Моя роднина, вече жена на възраст, е с необичайна съдба..."). Та за сурогатството беше думата. В човешката история са се случвали толкова много идентични неща, че спокойно може да повторим максимата за топлата вода. Просто даваме нови, модерни наименования на трудните житейски казуси и смятаме, че проблемът е възникнал току-що. Явно сурогатството е съществувало в някаква форма в живота на родителите и дедите ни. Просто са го наричали другояче. Казвали са, че това семейство си има хранениче. Дали тази дума се харесва на модерния човек е вече друга тема. Въпросът е, че явлението не е ново, а старо като света. Аз нямам категоричен отговор на въпросите, поставени от Валинтин. Смятам, че всеки случай е отделен и особен. Смятам, че засегнатите страни трябва да вземат добре обмислени решения и какъвто и да е натиск от обществото - за или против сурогатството - е неправилен. Дори е лицемерен в някаква степен. Категорична съм обаче, че да станеш сурогатна майка (веднъж, два или повече пъти) срещу заплащане е неморално и не се извинява с никакви хуманни подбуди. За мен това не е майчинство!

Към кого би се обърнал за каквото и да е?

В "Дизайн на книгата" днес Веселина Вълканова е публикувала нещо изключително красиво - "Приказно". Вмъкнах се да разгледам повече от илюстрациите на Jeannette Woitzik.
Разглеждайки наред, стигнах до три снимки, първата от които ме подсети за написаното от Павел Николов за църквата: "Бог не е църквата, Бог е целият свят."


Като видях този поп, се замислих дали бих искала той да ме напътства в живота. Толкова по нашенски начумерен е, че аз лично не бих искала нито да ми проповядва, нито да ме изповядва. Той си е олицетворение на църквата, според мен.
После видях и ето тези две снимки:

Този млад свещеник за мен не е само човек на църквата. Той е част от нас и част от целия свят. С него явно може да се разговаря; личи си, че му е приятно да общува с хората.


Е, към кого от двамата би се обърнал за каквото и да е?

->->-> Снимките са линкове към източника.<-<-<-