Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1955 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Деца на слънцето
Издание: първо (не е указано)
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1955
Тип: сборник; приказка
Националност: българска
Печатница: Печатница на Държавно военно издателство — София
Излязла от печат: 20.VI.1955 год.
Редактор: Ангел Каралийчев
Художествен редактор: Евгени Клинчаров
Технически редактор: Асен Михайлов
Художник: Люба Паликарова
Коректор: Веса Шопова; Ана Шарланджиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18744
История
- — Добавяне
Веднъж небесните стихии се скараха коя от тях е най-силна. Вятърът каза:
— Аз мога да изкоренявам дървета, да събарям къщи и да потопявам кораби в морето.
Гърмът възрази:
— От мене треперят хора и животни. Аз мога да запаля цяла гора. Мога да убия всяко живо същество.
Дъждът го прекъсна:
— А пък аз мога да правя наводнения — да събарям цели градове. Ясно е, че аз съм най-силен.
— Не, аз!
— Аз!
— Аз!
Те се сблъскаха по небето — загърмяха, затрещяха. От свадата им се изплашиха всички животни и се изпокриха кое където свари.
Караха се три дни и три нощи. Но не можаха да решат кой е най-силният. На четвъртия ден спряха да си отдъхнат.
Тогава чуха едно тъничко гласче:
— Аз съм по-силна от вас.
Гърмът избоботи:
— Кой говори там — кооой?
— Аз, аз — хвойната. Не ме ли виждате?
Стихиите се наведоха да я разгледат. Едва я забелязаха. Закрепено за една скала на връх планината, им се усмихваше едно дребно растение — ни дръвце, ни тревица, с остри листенца като иглички.
Стихиите се разсмяха гласно:
— Ти ли, бе дребосъче — ти ли ще се мериш с нас? Хо, хо, хо!
Хвойната почака да се насмеят и после каза:
— Да. Аз искам да се меря с вас. Не се смейте, моля! Хайде да се състезаваме!
— Добре. Да се състезаваме!
Хвойната продължи:
— Който разцепи на две скалата, на която съм израсла — той ще бъде победителят. Съгласни ли сте?
Вятърът не я дочака да се изкаже, а засвири, забуча и със страшна сила се нахвърли върху скалата.
Фуча, бесня — успя да откърти само една песъчинка.
След него връхлетя дъждът. Изля цяло море вода, а скалата продължаваше да си стои здрава-здравеничка. Той успя да откърти само няколко песъчинки.
Дойде редът и на гърма. Той зарева, притича с огнена диря по небето да се засили и изведнъж изтрещя върху скалата. Но не можа да откърти нищо. Остави само едно малко, черно петно.
Отново се нахвърли вятърът, плисна дъждът, тресна гърмът. Скалата стоеше на мястото си.
Нахвърлиха се вкупом отгоре й — тя пак не се поклати.
Стихиите се учудиха на здравината й. Утихнаха за малко.
Тогава хвойната каза:
— Да се опитам ли и аз?
Тя се залови на работа веднага. Опипа цялата скала с коренчетата си, намери една малка пукнатинка и мушна в нея най-тънкото си коренче. Коренчето почна да расте бавно и да надебелява. То растеше и проникваше все по-дълбоко в скалата.
Минаха години.
Стихиите непрекъснато се подиграваха на хвойната.
Но тя мълчеше.
Само понякога отвръщаше тихо:
— Най-хубаво се смее оня, който се смее последен.
Като чуеха този отговор, стихиите се хващаха за коремите от смях.
Минаха още няколко години.
Коренчето беше проникнало дълбоко в пукнатината, беше надебеляло и заякнало. Натискаше упорито по стените й, като неусетно я разширяваше все повече и повече.
Една нощ стихиите пак почнаха да се присмиват на малката хвойна.
Гърмът се кикотеше:
— Всемогъща хвойне, кога ще катурнеш канарата? Хо, хо, хооо?
— Хи, хи, хи! Ха, ха, ха! — се превиваха от смях дъждът и вятърът.
Тогава тя разбра, че е време да действува. Коренът й натисна с все сила стените на пукнатината. Скалата изпращя и се разцепи на две. Едната й половина се наведе встрани и с трясък се сгромоляса в пропастта. Планинското ехо повтори, потрети този трясък, усили го — одесетори го. Планината затрепера. Дивите кози и орлите се изплашиха и се разбягаха на всички посоки.
Стихиите застанаха като онемели от учудване.
Пръв се опомни вятърът. Той я запита:
— Кажи ни как можа ти, такава мъничка и слабичка, да направиш това, което ние не можахме?
Хвойната помисли малко и отговори скромно:
— Как ли? Много просто — с постоянство.
Стихиите клатеха глави.
Хвойната почака да се начудят и след това каза:
— Сега ще ви разправя цялата история. Отдавна, много отдавна слънцето нагряваше скалата през деня, а студът я свиваше през нощта. И скалата се пропука. Образува се малка цепнатинка. Вятърът вкара в нея една дъждовна капчица. Водата замръзна през нощта и ледът разшири цепнатинката. Когато се обзаложихме, вие не бяхте забелязали тая пукнатинка, но аз я знаех. В нея пуснах моето коренче. То надебеля достатъчно и разцепи скалата.
Хвойната помълча малко и продължи:
— Аз успях, защото бях търпелива и упорита — нито за миг не отслабих напора си. А вие искахте да я сринете с един удар. Това е всичко. То е толкова просто, нали?