Джийн Райън
Игра на нерви (14)

13

Телефонно обаждане ли? Изглежда невероятно първата ни задача за тези големи награди да е шега по телефона.

Гай свива рамене.

— Лесно е. Всеки от вас ще получи инструкции и ще има няколко минути за разговор. Кой иска да е първи?

Една секунда никой не реагира, после Даниела вдига ръка.

— Защо не? Обичам да си говоря по телефона.

Гейл се усмихва широко.

— Страхотно! Още петдесет долара за смелостта, Даниела! Ти трябва да се обадиш на бившето си гадже Марко. Да му кажеш, че във всички онези случаи, когато те е обвинявал, че му изневеряваш с брат му, всъщност е бил прав.

Тенът на Даниела губи част от блясъка си.

— Как… чакайте, дори да е било така, с Марко всичко приключи.

Лицето на Гейл добива строго изражение.

— Обади се, или всички губите големите награди.

Тай стисва Даниела през раменете. Не изглежда романтично. Очите й се стрелкат в различни посоки. Какво търси, изход за бягство ли? Когато става ясно, че няма да я изненадат с промяна в предизвикателството или отворена врата, за да се скрие под някоя от мръсните завивки, тя вади телефона си. Останалите подскачаме и се полюшваме на смахнатите дивани, превръщайки се поне за няколко минути в част от публиката. Жал ми е за нея, но отчасти съм любопитна да видя как ще протече разговорът. Божичко, какво ми става?

Даниела се обръща на другата страна, но телефонът й се оказва свързан с озвучителната система — може би чрез онова подло приложение, което ни накараха да свалим, така че от говорителите се чуват ясно сигналите „свободно“, а на екраните се вижда лицето на Даниела в близък план. След две позвънявания се чува мъжки глас.

— Здрасти, Дани е.

От другата страна свири музика.

— Как си?

Възможно ли е да не гледа играта? Тази вечер Даниела и Тай сигурно са знаменитостите на Бойзи, а той да не следи какво става? А дали от „ИГРА НА НЕРВИ“ са знаели, преди да измислят предизвикателството?

Даниела заговаря с гласче на малко момиче.

— Исках само да ти кажа, че когато бяхме заедно, бях и с Нейт. Ти беше прав.

Чува се пращене, после експлозия:

— Знаех си, мърло!

Даниела държи телефона колкото може по-далеч от себе си, с което не може да заглуши обидите и псувните от другия край на връзката. Разплакана, тя се обръща към камерата и изкрещява:

— Ето, направих го!

Разговорът прекъсва и тя вдига поглед към Тай, който се мръщи така, сякаш е изневерявала на него.

Горе се появява изчистеният образ на Гейл и тихо казва:

— Е, не беше толкова трудно, нали?

После идва ред на останалите играчи. Всеки трябва да се обади на бивше гадже или приятел, за да каже нещо, от което и двете страни се сгърчват от неудобство. Иън се свързва със стара приятелка, на която казва, че скъсването им е било най-глупавата постъпка в живота му и много би искал отново да се съберат. Гласът на момичето звучи така пропит с надежда, че коремът ми се свива.

Когато затваря, той избърсва потта от челото си.

— Надявам се някой друг да й каже истината преди мен. Какво тъпо предизвикателство.

Как са намерили хора, които да не гледат играта? Дали специално са им организирали други занимания като например безплатни билети за концерти или нещо подобно? Започвам да си мисля, че разполагат с неограничена власт.

Много скоро идва и моят ред. Трябва да се обадя на Томи и да му кажа, че знам, че си пада по мен, и да изброя три причини, поради които никога няма да бъдем заедно. Дишането ми се успокоява. Томи не си пада по мен и знае, че играя. Даже съм сигурна, че и в момента гледа, така че мога да му кажа каквото си искам, а той ще разбере, че е за шоуто. Отдъхвам си. Може би все пак и „ИГРА НА НЕРВИ“ има някакви ограничения или заради късното ми записване не са успели да осъществят всичките си зли кроежи. Всъщност няма значение.

Томи вдига на първото позвъняване.

— Здрасти. Извинявай за по-рано.

От екраните се чува силно изписукване, придружено от надпис: ПРИДЪРЖАЙ СЕ КЪМ СЦЕНАРИЯ.

Какво? Не мога да се извиня в началото на разговора? Това ли значи „да не нарушаваш правилата на играта“?

Продължавам, въпреки че не чувам отговора на Томи.

— Както и да е. Знам, че май ме харесваш. Но няма начин да бъдем заедно, защото… хм… хм… защото твърде много си приличаме. Нали се сещаш, все работим зад кулисите и прочее. Освен това ти си… много напрегнат. — Така е, нали? Колко часа отдели, за да доизпипаш декорите? — А и никога не бих могла да се меря с твоите стандарти.

Леле, това пък откъде ми дойде на ум? Трябваше да го измисля по-добре. Но така или иначе, свърши. Три причини.

Той мълчи само секунда.

— Знаех, че си егоистка, но това окончателно го доказа.

Защо го казва? Нали знае, че е предизвикателство? А, разбирам, той също играе.

— Истинската причина да не бъдеш с мен е, че твърде много мразиш себе си, за да приемеш някой, който те харесва заради важните неща. Предпочиташ да те подценяват и да те карат да изглеждаш отчаяна пред приятелите си. Мислех, че си различна, по-умна от другите. Сега виждам, че просто не си имала шанс да израснеш до истинския си нещастен аз.

Изпреварва ме и затваря пръв.

Имам чувството, че са ме ударили в корема. За пореден път бях унижена пред целия свят. Дотук с неговата помощ. Иска ми се да се срина в самата себе си.

Иън ме хваща за ръката.

— Той е обиден и ревнува. Какво очакваше?

Не знам какво съм очаквала. Факт е обаче, че „ИГРА НА НЕРВИ“ получиха, каквото искаха, от всички ни. Копелета. Минало е само едно истинско предизвикателство, остават още два часа игра, а приличаме на стая ветерани, страдащи от посттравматичен стрес.

На екрана се появява Гай със сако и вратовръзка, но без усмивка.

— Е, след като поговорихте с приятелите си, време е да чуете семействата си.

Всичко се размазва пред очите ми. Няма начин родителите ми, които едва се справят с дистанционното за телевизора, да гледат „ИГРА НА НЕРВИ“. В съзнанието ми нахлуват куп начини, по които могат да бъдат измъчени.

Гай се покашля.

— Всички имате един и същ сценарий за следващите си обаждания, но всеки от вас ще говори с най-близкия член на семейството на друг участник. Съобщението е просто. Да кажете, че съответният играч е преживял тежка катастрофа и да затворите.

О, боже, о, боже, о, боже. От мисълта за изражението на лицата им при тази новина очите ми започват да парят.

— Не мога да им причиня това — прошепвам аз.

Иън ме прегръща.

— Да, гадно е. И повярвай, баща ми също не е от хората, на които ти се иска да съобщиш лоша новина. Но помисли си колко щастливи ще бъдат, когато се прибереш с платена такса за дизайнерския колеж. Пък и много твои приятели гледат. Все някой ще се обади на вашите да им каже истината. Сигурен съм, че моите приятели ще го направят. — Той се обръща към най-близката камера. — Нали?

Казва го с усмивка, но в очите му се чете напрежение, като че ли се страхува от нещо. Все пак има право. Колкото и да ми е сърдита, Сид няма да позволи родителите ми да си мислят, че ми се е случило нещо. Нито за минута. В мига, в който види това, ще грабне телефона. Лив и Юли също. Това значи, че родителите ми ще преживеят само секунди страдание в замяна на голяма сума пари. Освен това, приятелите ми ще обяснят защо не съм се прибрала навреме вкъщи, така че предизвикателството може да се окаже много полезно, дори в крайна сметка да ме накажат, което е почти сигурно.

Поемам си дълбоко въздух.

— Добре.

Тъй като бях последна в предишното предизвикателство, сега трябва да съм първа. Пада ми се да се обадя на бащата на Джен, чийто номер се изписва на екрана. Колкото и да се прави на кораво момиче, тя ме поглежда разтревожено. Кимвам й. Иска ми се да можех да й кажа, че ще бъда внимателна, но всъщност няма приятен начин да кажеш на някого, че детето му е претърпяло катастрофа. Да се надяваме, че и нейните приятели ще се погрижат.

Звукът от набирането на цифрите се чува от говорителите като траурен марш. Веднага щом бащата вдига телефона, аз предавам съобщението и затварям още по средата на неговото „Какво?“ Дано рязкото прекъсване го наведе на мисълта, че това е жестока шега. Малоумна, психопатска шега. Моля ви, приятели на Джен, избавете го по-скоро от мъчението.

Останалите разговори протичат по същия начин. Докато дойде ред на Тай да се обади на моите родители, ноктите ми вече са издълбали бразди в дланите ми.

Когато майка ми вдига телефона, Тай казва сподавено, сякаш през сълзи:

— Страшно съжалявам, но Вий претърпя много сериозна катастрофа.

Ухилен, той остава достатъчно дълго на телефона, за да се чуе викът й на болка и да прониже гърдите ми. Мислейки единствено за мъката й, крещя:

— Добре съм, мамо!

Тай веднага затваря. Дали мама успя да ме чуе? Затварям очи в безмълвна молитва. О, Сид, колкото и да ме мразиш в момента, моля те, погрижи се за мама, както винаги си го правила за мен.

Сигналът от екрана ме връща обратно към играта. Показват се кадри на различни групи от Наблюдатели. После се появява образът на Гейл, която въздъхва разочаровано:

— О, Вий, а ти мислеше, че законът за кармата не важи за теб.

Моля?! В следващия момент се сещам, че по-рано написах точно това в страницата си в „Това-Съм-Аз“.

Докато тя поклаща глава, отдолу с големи, алени букви се изписва: ВИЙ НАРУШИ ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА ПРИ ПОСЛЕДНОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО. ПОСЛЕДСТВИЕТО ЩЕ БЪДЕ СЪОБЩЕНО В МОМЕНТ ПО НАШ ИЗБОР.

Значи това са имали предвид? Чакам намек за вида на наказанието, но екранът угасва. Искат да се пържа на бавен огън, естествено. Може би ще ме изгонят на онези столове отвън в коридора. Или ще ме вкарат в стаичката за натискане с Иън. Знам обаче, че едва ли ще имам този късмет.

Стискам зъби. Права ли беше Гейл за кармата? Заслужавам ли всичко това? Мисля си за момичето с ябълковите бузи и сладкото й гадже от „Обречените на чистота“. Двамата с Иън съсипахме срещата им. И кой знае дали мъжът, който искаше да спасява проститутки, е оцелял след сблъсъка със сводника, в чиито лапи го изпратих. Та той може в момента да е в болница! Това, което причиних на Сидни, поне не беше свързано с физическа болка. Но не попречих на Иън да заплаши Джейк. И се записах за този извратен кръг на играта, който така ще травмира родителите ми. Като цяло, тази вечер си заслужих много повече черни точки, отколкото червени.

Кармата вероятно иска да ме срита по задника.