А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (92)

90.

Катакомбите „Свети Павел“

Рабат, Малта

Дейвид включи фенера и впи поглед в Джейнъс.

— Искам отговори. Искам да знам с какво си имаме работа.

Джейнъс гледаше кръглия тунел, който кубът бавно издълбаваше.

— Добре. Имаме малко време. Да чуем първия въпрос.

„Откъде да започна?“ — помисли Дейвид.

— Вие ме спасихте. Как и защо?

— Отговорът на „как“ ще надхвърли научните ви познания…

— Ами обяснете го със средства, подходящи за примитивния ми ум, който вашата генетична намеса не е в състояние да усъвършенства вече седемдесет хиляди години.

— Щом настоявате. Как е свързано със защо. Ще започна оттам. Освен това ще ви е нужна и малко предистория. Преди ви казах, че вие не видяхте мен в Антарктида. Видяхте моя аватар. Имате ли представа защо?

— Били сте в Гибралтар.

— Да. Много добре, мистър Вейл. Вашият доктор Грей всъщност бе успял да разкрие голяма част от атлантската история на тази планета. Останах изненадан, докато четях хронологията му. Беше доста точна въпреки пропуските в познанията му, нещата, които не би могъл да знае.

— Като например?

— Това, което описва като „Аа потъва“ — потъването на Атлантида, разрушаването на кораба ни в Гибралтар. Всъщност беше атака. Както знаете, ние бяхме двама. Учени, пътуващи из галактиките и изучаващи еволюцията на безброй човешки светове.

— Невероятно — прошепна Дейвид.

— Този свят, обитателите му — ето кое е невероятно. Нашата раса е стара. Много отдавна ние насочихме вниманието си към другите светове и по-специално към тези, които са приютили човеци. Превърна се в мания. Един въпрос по-специално доминираше над останалите в нашата експедиция. Най-големият от всички въпроси — откъде сме се взели?

— Еволюцията…

— Е само биологичен процес. В тази история има много повече, някой ден вашата наука ще го разкрие. Вие вече знаете, че вселената поддържа появата на човешки живот. Ако трябва да сме по-точни, тя е програмирана да го прави. Ако някоя от константните величини е леко променена — гравитация, електромагнетична сила, пространствено-времевите измерения — няма да възникне човешки живот. Съществуват само две възможности — човешкият живот се заражда защото законите на вселената го поддържат по волята на слепия случай, или алтернативата: вселената е създадена, за да поощрява човешкия живот.

Дейвид се замисли над думите му.

— Отначало смятахме, че става въпрос за случайност, че ние съществуваме само защото сме една от безкрайно многото биологични възможности в една безгранична вселена, която на свой ред е частица от безкраен брой вселени. Според нашата теория ние съществуваме, защото това е предопределено математично, ако смятаме, че има безкраен брой възможни вселени, а ние сме една от краен брой възможности. Съществуваме в тази вселена защото тя е единствената, която умовете ни са в състояние да възприемат.

— Хъм… — Дейвид поклати глава, тъй като не знаеше какво да каже.

— След това направихме откритие, което промени разбиранията ни и ни накара да подлагаме заключенията ни на съмнение. Открихме квантовата единица, субатомна материя, която се среща навсякъде във вселената. Това беше най-великото откритие на нашата раса. Учените се съгласиха, че тази единица е само поредната вселенска константа, нещо, което трябва да се среща в нашата вселена, за да помогне за появата на човешки живот. Ала група учени продължи да навлиза още по-надълбоко в тази загадка. След хиляди години опити се научихме как да си осигуряваме достъп до тази субстанция, но срещнахме стена…

Дейвид вдигна ръка.

— Добре, предавам се. Нямам представа каква е тази квантова единица.

— Запознат ли сте с квантовото скупчване?

— Ъ-ъ, не.

— Няма значение. Ще кажа само, че според по-нататъшните ни изследвания всички човешки същества са свързани чрез квантовата единица. Някои членове на нашето общество с особено силна връзка могат дори да използват тази брънка, за да общуват на разстояние.

Дейвид си спомни за съня, който бяха споделили с Кейт.

— Трудно ви е да го повярвате, мистър Вейл?

— Не. Всъщност ви вярвам. Продължавайте.

— Наричаме тази единица, която свързва всички човешки същества, Единица на произхода. Посветили сме се на изучаването й, на това как е възникнала или как е била създадена. На така наречената Загадка на произхода. Смятаме, че Единицата на произхода оказва въздействие върху цялата вселена, че тя е едновременно точка на зараждане и крайна цел на човешкото съзнание.

Майло кимна и каза:

— Това е историята за произхода, която сте ни дали.

— Именно — потвърди Джейнъс. — Вашите умове се развиха и усъвършенстваха наистина бързо. Успяхте да стигнете до много отговори, особено относно вашето съществуване. Ние ви дадохме необходимото, за да можете да се справяте така добре. Дадохме ви и нашия кодекс — етична схема, практики, които благодарение на нашия опит са ни доближили до Единицата на произхода, които подсилват нашата връзка, обвързват хората един с друг и с хармонията, която предлага Единицата на произхода. Освен това се постарахме да ви внушим, че всеки човешки живот е безценен, всеки човек е свързан с Единицата на произхода и може да допринесе с нещичко за разкриването на загадката. — Джейнъс направи кратка пауза. — Ала голяма част от тези наши послания са изгубени през вековете.

— Някои все още вярват — каза Майло.

— Да, сигурно. В края на краищата обаче мисията ни тук се провали, макар че започна толкова многообещаващо. През всичките години, през които се занимавахме с Тайнството на произхода, никога не бяхме срещали същества като вас — а следим всички човешки същества. Мистър Вейл, вие ще го оцените като историк. На тази планета едно относително дребно геологично събитие отпреди три и половина милиона години е предизвикало катаклизъм, довел пряко до появата на човешки живот. Преди три и половина милиона години сблъскването на две тектонични плочи повдигнало морското дъно в района, известен сега като Западни Кариби, и оформило Панамския провлак. За първи път Атлантическия и Тихия океан били разделени, с което било преустановено мащабното смесване на водите им. Тази поредица събития довела по-късно до първата ледена епоха на планетата, продължаваща и до ден-днешен. Джунглата в Западна Африка започнала да се свива. По онова време част от по-високоорганизираните примати живеели по дърветата. През следващите години саваните постепенно заменили гъстите джунгли, принуждавайки приматите да слязат от дърветата. Източниците за тяхната предимно вегетарианска диета били почти на изчезване. Мнозина загинали, но една малка група поела по друг път — този на адаптацията. Те излезли на откритите плата и почнали да ловуват. За първи път се хранели с месо и то променило мозъците им. Както и ловът. Тези примати, тези праисторически победители в еволюционната надпревара, станали по-умни от всички останали сходни на тях същества. С течение на времето те си изработили примитивни сечива и започнали да ловуват на групи. Този модел — на рязка промяна в климата, водеща до ръба на оцеляването, а после и до адаптация — се превръща в утвърдена схема, която се повтаря отново и отново, докато расата ви изминава пътя до сегашното ви състояние. Дойдохме тук да ви изучаваме, когато бяхте все още в младенческа възраст, надявахме се да научим нещо от един вид, бележещ подобно светкавично развитие. Придържахме се към всички разработени от нас предпазни мерки. Поставихме и Фар, който да следва планетарната орбита.

— Фар?

— Нещо като покривало, което да попречи на всички останали да забележат вашето развитие и да попречи на вас да виждате други човешки светове. Вие го нарекохте Парадоксът на Ферми — предположението, че вселената би трябвало да изобилства от човешки светове, ала не сте открили нито един. Това всъщност е резултат от Фара. Това устройство филтрира светлината, която виждате, и тази, която вашият свят изпуска отвъд покривалото. Последвахме и други важни процедури. Заровихме нашия кораб…

— В Антарктида? — попита Дейвид.

— Не. Този кораб е различен. Ще ви обясня след малко. Обикновено крием нашия кораб за пресичане на открития космос в близкия астероиден пояс, или, както е при вас, на Луната. Това е допълнителна предпазна мярка, в случай че някоя сонда се озове отвъд Фара. Вселената е опасно място и нямахме никакво желание да привличаме вниманието към себе си. Слязохме на повърхността със совалка и тя остана тук. След това се придържахме към установена рутинна процедура, както е било и на други планети — събирахме образци, анализирахме резултатите, хибернирахме, събуждахме се след определени периоди и повтаряхме този процес. Но преди стотина хиляди години бяхме пробудени от сигнал за тревога. Беше нападнат нашият роден свят. Малко след това последва друго съобщение. Светът ни бе завладян от враг с невероятна сила. Получихме указания да останем на маскирания свят заради собствената си безопасност. Предполагахме, че врагът ще преследва всички оцелели атланти из пределите на Вселената. Опасявахме се, че този Армагедон може да се разпростре върху хората по всички човешки светове. Следващото събитие ви е добре познато. Преди седемдесет хиляди години избухна свръхвулкан в днешна Индонезия и разпръсна в небето пепел, с което предизвика вулканична зима, довела вашата раса до ръба на оцеляването. Сигналът за тревожно намалелия брой на популацията пробуди мен и моята спътница от хибернация. Това бе нещото, от което се опасявахме най-много. Мислехме, че сме последните от нашата раса — двама учени, които никога няма да се завърнат у дома. И ето че ставахме свидетели на изчезването на друг човешки вид. И тогава моята спътница взе съдбовно решение.

— Да ни даде Атлантския ген.

— Да. Направи го без моето знание и съгласие. Твърдеше, че е експеримент, който да ви осигури ген за оцеляване, да види как ще се справите. Вече беше направено и аз бях принуден да се съглася.

— Приблизително двайсет хиляди години след като тя ви даде Атлантския ген, на този свят се появи още един кораб — продължи той. — Приземи се в Антарктида, където остана под ледената покривка. Този кораб пренасяше последните хора от нашата раса.

— Той е гробница?

— В известен смисъл. Но е и много повече. Това е възкресяващ кораб. На нашия свят всекиму е позволено да живее стотина години. Има изключения, като например изследователите на космоса, какъвто съм и аз. Нашата медицинска наука е много напреднала, но стават нещастни случаи. При подобни случаи пострадалите биват съживявани в подобни кораби.

— Значи те са това? — попита Дейвид. — Мъртви атланти?

— Да. Избити при атаката на нашия свят. Всички, освен един. Понякога моите сънародници се събираха, за да гласуват правото на някой да бъде „архивиран“. По принцип това е човек с големи постижения и по такъв начин му се оказва велика чест. Архивираният в този кораб беше генерал Арес. Той е нашият най-прочут воин. По време на атаката успял по някакъв начин да излети с този кораб от родния ни свят. И го докарал тук.

— Останалите в кораба в Антарктида… те не могат ли да бъдат съживени? Да напуснат тръбите?

— Могат. Но ние сме раса, която не е склонна към насилие. Нападението над нашия свят, жестокостта, масовото клане… тръбите могат да лекуват само физически рани. Можем да събудим и другите атланти, но те ще запазят спомените си до последния агонизиращ миг на смъртта си. Ще е твърде жестоко към тях. Умовете им са устроени различно от вашите. Травмата, която са понесли, е твърде голяма. Те не могат да избягат от спомените за случилото се с тях. Все едно обитават едно вечно чистилище, неспособни да умрат завинаги, нито да бъдат съживени отново.

Дейвид не би могъл да повярва на думите му, ако сам не го бе преживял — смъртта и съживяването в тръбата. Дориан го бе застрелял, а после той се бе събудил в друго тяло, точно копие на неговото.

— Значи това се е случило и с мен? Ето как съм се събудил отново, след като Дориан ме уби. Точно както хората от вашия свят.

— Да.

— Но как се получава? Съживяването?

— Научната постановка е доста сложна…

— За глупаци като мен. Искам да разбера. — Дейвид погледна куба, който все още не се бе изгубил от погледа му. — Имаме време.

— Добре. Онова малко късче генетична технология, което вие наричате Атлантски ген, изпълнява няколко функции. Най-актуалната в този случай е да организира радиацията на човешкото тяло в информационни потоци. Всяко човешко тяло излъчва радиация. Атлантският ген превръща тези изотопи в мозъчна схема, в копие на вашите тела, включващо и клетките на мозъка, които съдържат спомените до последния миг преди смъртта.

— Когато Дориан ме уби за втори път, се събудих в кораба в Гибралтар. Как се случи това?

— Там е, където се пресичат нашите истории, мистър Вейл. Когато преди четирийсет хиляди години пристигна нашият възкресяващ кораб, ние вече бяхме дали на хората Атлантския ген. Арес прояви жив интерес. Видя в хората възможност, шанс да създаде нова армия, която да прати срещу враговете ни. Настояваше, че Атлантският ген ви е изложил на опасност, превърнал ви е в потенциална цел на нашите противници. Успя да убеди моята спътница в това. Тя започна да работи с него зад гърба ми, промени терапията в търсене на начин да увеличи способността ви за оцеляване. Забелязах тези промени и в мен се пробудиха съмнения. Давах си сметка, че вашата раса еволюира прекалено бързо, но пък не бяхме срещали видове като вашия. А и не можех да допусна, че тя ме е предала. Зная обаче защо го е направила — изпитваше вина заради нещо, което направи на нашия свят, един акт, който доведе до нашето прогонване.

— Какво…

— Това е разказ за някой друг път. Тук, на Земята, Арес разполагаше с това, от което се нуждаеше — готово генетично средство, за да създаде своя армия. Опита се да разруши совалката, докато ние бяхме в нея — точно това се случи край Гибралтарския бряг. Корабът се разцепи. Предположихме, че следващият му ход ще е да овладее главния кораб. За да транспортира армията си. Аз блокирах достъпа до него, за да не може да го достигне никой — нито от совалката, нито от Антарктида. Освен това като допълнителна мярка заложих система от аларми. Но корабът ни при Гибралтар се разпадаше. Моята спътница се удари в стената и изгуби съзнание. Вдигнах я и я отнесох на единственото място, където можех.

— В Антарктида.

— Да. Арес ме чакаше там. И стреля и я уби. Разбира се, беше изключил възкресяващата програма за нас двамата. Простреля и мен, в гърдите, но аз паднах назад през портала. Озовах се в друга част на совалката в Гибралтар.

Дейвид разсъждаваше трескаво. Да. В помещението, където се бе съживил за втори път, имаше повреден скафандър.

— Скафандърът на пода.

Джейнъс кимна.

— Моят е. Когато избягах в този отсек, първата ми задача бе да го изолирам от Антарктида, за да се спася. След това успях да се добера до тръбата — една от тези, в които са съживили и вас. След като се излекувах, обмислих какво да предприема. Намирах се в ужасно положение. Парчето от кораба, в което се бях озовал, беше дълбоко под водата и далече от брега. Ако се опитах да изляза от него, щях да се удавя много преди да достигна повърхността, а не разполагах със способ да произведа кислородни бутилки. — Погледна Дейвид. — Имарийската полковнишка униформа, която направих за вас, бе много по-лесна.

— И как все пак…

— Ще стигна и до това. — Джейнъс вдигна ръце. — Намирах се в клопка. И бях сам. Моята спътница бе мъртва и за моя изненада мислите ми се насочиха първо към нея. Съживяването е строго регулирана техника. Невъзможно е да се фалшифицира информацията за настъпила смърт, пратена от Атлантския ген с помощта на радиацията — представете си сериозните последствия, когато се събудите и установите, че имате двойник. В началото се опитах да ускоря съживяването й, да заблудя системата, че тя е мъртва. Информацията за нейната смърт бе пратена в Антарктида и Арес я бе изтрил. Стратегията ми бе насочена към това да фалшифицирам смъртта й пред компютъра в моя сектор и да я съживя в онази част от кораба, която се намира най-близо до брега — така че тя да може да избяга и евентуално да спре Арес. Опитах всичко. И се провалих. Но след тринайсет хиляди години успях, макар и по различен начин. През 1918 Патрик Пиърс постави умиращата си жена в тръбата, а Кейт бе в нея. Компютърът е задействал програмата за съживяване, но детето не съзряваше както би го направил нормален възкресен плод — то бе ограничено от утробата на майка си. Ала веднага щом бе извадена оттам Кейт започна да расте и изглежда, че сега спомените й се връщат. Тези спомени от моята спътница са лежали загнездени дълбоко в съзнанието й през цялото време. Забележително.

— Откъде Дориан е получил спомените на Арес?

Джейнъс поклати глава.

— Както ви казах, бях отчаян. Опитах всичко. Вероятно съм задействал всички програми за съживяване. Арес се бе присъединил към нашата експедиция и ние разполагахме с радиационните му характеристики и спомените му. Но… тези спомени би трябвало да приключват преди хиляди…

— Дориан също умря два пъти в Антарктида, ако докладите отговарят на истината. Арес може да е попълнил празнините.

— Да… напълно възможно. За Арес не би било проблем да добави спомени, дори да ги покаже на Дориан по време на неговото съживяване. Що се отнася до Кейт, спомените, скрити в подсъзнанието й, са оказвали своето влияние, определяли са решенията й като невидими пътеуказатели. — Той закрачи из помещението. — Тя е станала специалист по генетика, с интереси към изучаване на мозъчната организация. Подсъзнателно е търсела начин да стабилизира Атлантския ген и да завърши работата си. Невероятно. — Джейнъс млъкна, съзнанието му сякаш бе някъде другаде.

— А… какво е станало с вас? — попита Дейвид, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Нищо. Нищо през тези тринайсет хиляди години. Смятах, че опитите ми да спася и съживя моята спътница са били неуспешни. Последната възможност бе да се самоубия в отсека и да програмирам собственото си съживяване в друга част. Но не можех да го направя. Бях запознат с участта на тези мои сънародници, които бяха умрели от насилствена смърт, хората в тръбите в Антарктида, затворени във вечно чистилище. Ето защо влязох в тръбата и останах там тринайсет хиляди години, чаках с надеждата нещо да се промени.

Дейвид вече знаеше какво се е променило. В Антарктида той бе успял да задържи Дориан и хората му и Кейт и баща й бяха успели да избягат. Баща й бе взривил двете ядрени устройства в Гибралтар и бе унищожил останките от совалката, която бе намерил.

— Ядрените взривове.

— Именно. Те придвижиха отсека, в който се намирах, по-близо до Африка. По-специално до Мароко и Сеута. Веднага активирах връзката ми с кораба. Видях какво е станало в Гибралтар, после се свързах с Антарктида и наблюдавах събитията там. Зная, че пожертвахте живота си, за да спасите един мъж, една жена и две момчета. Другият мъж, за когото тогава не знаех, че е Дориан, не беше толкова великодушен. Вие спазихте Човешкия кодекс, нашия морален принцип. Проявихте уважение към човешкия живот. Познавам Арес и знаех какво ще последва. Двамата с Дориан сте врагове. Той щеше да ви накара да се биете до смърт и да избере победителя. Реших да копирам и вашата база данни. Наложи се за кратко да разкрия своя аватар, за да уловя радиационните ви характеристики. Останалото ви е известно. След смъртта си вие се събудихте в друга част на кораба — тази, в която бях аз. Програмирах тръбите към саморазрушение — за да съм сигурен, че ще продължите напред, че ще сте готов да рискувате.

— Защо? Какво смятахте, че ще направя?

— Ще спасите и други. Разбрах що за човек сте. Знаех какво ще направите. Но вие направихте още нещо — нещо повече. Отведохте ме при терапията.

— Не бихте могли да го знаете — посочи Дейвид.

— Да. Нямах представа. За първи път от тринайсет хиляди години моята част от кораба бе близо до сушата. Можех да избягам. Светът, в който се озовах, ме ужаси, особено имарийците. Но аз съм учен и прагматик. По това време не знаех за „Приемственост“. От това, което видях, заключих, че имарийците извършват сложни генетични експерименти. Присъединих се към тях с надеждата да използвам познанията им и да открия лечението.

— Значи вашето лечение е фалшиво?

— Ни най-малко.

— А какво прави? — попита настойчиво Дейвид.

Джейнъс погледна към озарения от бледожълтеникавата светлина на куба каменен саркофаг.

— Коригира една грешка, действие, което не успях да спра много отдавна.

— Говорете по-ясно.

Джейнъс сякаш не го чу. Не откъсваше поглед от саркофага.

— Алфа бе последното парче, от което се нуждаех. Не можех да повярвам, че са го съхранили през вековете.

— Последното парче от какво?

— От едно средство, което ще върне назад всички генетични промени — всичко, включително и Атлантския ген. Оцелелите хора на планетата ще станат отново такива, каквито бяха, когато ги открихме.