А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (91)

89.

Катакомбите „Свети Павел“

Рабат, Малта

Дейвид застана на една ръка от Джейнъс. Меката жълтеникава светлина от куба озари лицата им отдолу, сякаш бяха седнали край лагерен огън.

— Помогнете ми да я спася — каза Дейвид.

— Не — отвърна Джейнъс с рязък и напрегнат глас. — Вие ще ми помогнете да я спася.

— Какво…

— Мистър Вейл, нямате представа в какво сте се забъркали. Това е нещо ужасно важно…

— Ами кажете ми. Повярвайте ми, готов съм да ви чуя.

— Първо искам да ми обещаете, че ще изпълнявате заповедите ми — че ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа.

Дейвид го гледаше мълчаливо.

Джейнъс продължи:

— Забелязал съм, че във високостресови опасни ситуации предпочитате — или по-скоро държите — вие да командвате. Не обичате да приемате заповеди и да поемате рискове, особено когато на опасност е изложен животът на други, най-вече на Кейт. Това е недостатък. Вината не е ваша. Вероятно е резултат от вашето минало…

— Благодаря ви, но бих искал да прескочим психоанализата. Вижте, ако ми обещаете, че ще направите всичко, което е възможно, за да я спасите, ще ви слушам.

— Повярвайте ми, ще направя всичко, което е по силите ми. Но се боя, че шансовете ни не са добри. Секундите текат, мистър Вейл. Трябва да започнем веднага.

Джейнъс протегна ръка и сияещият куб изхвърча от дланта му и се заби в стената. От центъра й бликна облак прах.

Дейвид стоеше, зяпнал от почуда. Кубът продължи да прониква навътре в стената, прояждаше я, сякаш е лазерен лъч.

Дейвид докосна стената. Беше гладка — също като издълбаната пътека пред Гибралтарския комплекс, тъмния тунел, от който бе излязъл. „Тук нещата май наистина са над моите възможности“ — помисли си.

— Значи така го правите…

— Този малък квантов куб ме е измъквал от доста капани по време на пътуванията ми.

Дейвид погледна ситния прашец, бликащ от гладкия тунел.

— Да… Е, слава на боговете за… квантовите кубове…

На пода до тях Майло се размърда и Дейвид клекна до него и попита:

— Той ще се оправи ли?

— Да.

Дейвид преобърна Майло.

— Как си?

Майло отвори очи.

— Ужасно. — Закашля се и Дейвид му помогна да стане.

— Имай търпение, скоро ще се измъкнем оттук.

— Ние? — попита Джейнъс.

— Да. Няма да го оставя тук. — Дейвид се изправи и тръсна глава. Щеше да му е доста трудно да привикне с новото положение, при което трябваше да изпълнява заповеди. — Или, ако мога да се поправя, отправям към вас почтителна молба да го вземем с нас. Той е имару. Открил е саркофага преди нас. Познанията му могат да ни бъдат полезни.

Джейнъс огледа младежа и каза:

— Невероятно. След всичките тези години. Колко още има от вас?

— Само аз съм — отвърна Майло.

— Жалко — каза Джейнъс. — Да, може да се присъедините към нас…?

— Майло.

— За мен е чест, Майло. Аз съм Артър Джейнъс.

Майло се опита да се поклони, както беше седнал.

Кубът проникваше все по-навътре, пробиваше нов тунел. Жълтеникавата му светлина избледняваше, докато се отдалечаваше от тях. Дейвид се зачуди колко ли време ще му отнеме да стигне до повърхността и което бе по-важното — дали ще стигнат до Кейт, преди да е станало късно.

 

 

Щом вертолетът излетя, Кейт спря да се съпротивлява на войниците на Шоу. Къде можеше да избяга? Трябваше да изчака да кацнат. А после какво? Щеше ли да може да им се измъкне?

Бяха я вързали за седалката и за по-сигурно й бяха омотали китките с тиксо.

Втренчи поглед в седналия отсреща Дориан. На лицето му трепкаше неизменната подигравателна усмивка. Сякаш й казваше: „Зная нещо, което ти не знаеш. Нещо лошо предстои да ти се случи, но ще го разбереш от мен едва в последния момент“.

Как само й се искаше да го фрасне! До Дориан седеше Шоу. Беше се загледал през прозорчето, като дете, което се радва на първия си полет.

— Ти уби Мартин.

— Ти го уби — отвърна той.

— Прекърши му врата…

— Той умираше от мига, в който Орхидея се оказа неефикасна. Кейт, ти само удължи агонията му.

Това беше лъжа.

— Защо, Адам?

Той откъсна очи от гледката долу.

— Знаех, че може да се стигне до момент, в който той да ме познае и да ме издаде. Предположих, че ще умре и без моята помощ, но от лекарството на Чанг започна да се подобрява. Когато ти излезе, за да… останеш при Дейвид, се възползвах от шанса. Направих каквото трябваше — за да завърша мисията си. Нищо лично.

Дориан се наведе напред.

— Не го слушай, Кейт. И двамата знаем, че е лично. И е така от колко… от седемдесет хиляди години? — Той се засмя. — Това е твоето голямо сляпо петно, нали? Хората. Все го пропускаше. Умна си, но не дотам, че да видиш, когато ти кроят предателство. Най-много обичам това твое качество. Толкова е приятно.

Кейт затвори очи и се постара да не отговаря. Усещаше как гневът й се надига. Как успяваше винаги да я вбеси? Толкова лесно я манипулираше! Това чудовище сякаш знаеше къде са лостовете на всеки. Натискаше ги с лекота и през цялото време се хилеше, понеже знаеше точно как ще реагира другият.

Тя се помъчи да се съсредоточи, да забрави за него. В тъмнината един глас произнесе: „Той ни предаде“…

Кейт отвори очи. Намираше се в облицованата с метал стая, където се помещаваха четирите изправени тръби. В една от тях имаше неандерталец.

Беше в Гибралтар, в подземието, открито от баща й през 1918. Това беше последният спомен, този, който досега й бе убягвал. Но образът на Дориан, думите му бяха изиграли ролята на ключ.

— Чу ли ме? — повика я гласът.

В шлема на Кейт се появи видеокартина. Глава в шлем, също като нейния — Джейнъс. Другият член на атлантската научна група — нейният спътник.

— Чу ли…

— Да, чух те — отвърна Кейт.

Обърна се към него. Трябваше да му каже.

— Аз… — каза колебливо. — Да, Арес ни предаде…

Нов взрив разтърси кораба.

— … но аз му помогнах. — Образът на Джейнъс в шлема й изчезна и тя се озова срещу собственото си изкривено отражение. Очевидно Джейнъс не искаше да вижда реакцията му. — Той ми каза, че иска да ни помогне. Да ни осигури безопасност. На всички — добави припряно.

— Той ни е използвал — използва нашето изследване. Иска да сложи ръка на генетичната терапия, за да създаде своя армия.

Кейт гледаше как Джейнъс пресича помещението и спира при пулта. Ръцете му зашариха отгоре.

— Какво правиш? — попита тя.

— Арес ще се опита да овладее главния кораб. Нужен му е транспорт за армията. Кодирах управлението му.

Кейт кимна. На визьора в шлема й течеше информация. Всеки ред събуждаше нови спомени, помагаше й да разбере. Корабът, в който се намираха, бе само совалка за транспорт между орбитата и повърхността. Бяха дошли с по-голям научен кораб, способен да пътува в открития космос. Протоколът изискваше от тях да оставят минимални следи и да не се появяват пред местните. Не се нуждаеха от кораба, докато извършваха експерименти на планетата, и никой не биваше да го види. Бяха го скрили от другата страна на единствената луна на тази планета, бяха го заровили надълбоко. Порталните врати на совалката осигуряваха мигновен достъп до кораба, в случай че им потрябва, но сега Джейнъс ги бе блокирал — щяха да останат затворени при опит за дистанционен достъп от Гибралтар и Антарктида. Не можеха да се върнат на кораба, Арес също, поне не и през портална врата.

Джейнъс продължаваше да работи над таблото.

— Ще заложа и клопки, ако по някакъв начин Арес успее да проникне на кораба.

Кейт следеше колонката команди. Нова експлозия разтресе кораба, по-мощна от предишната.

Джейнъс спря.

— Корабът се разпада. Скоро ще се разчупи на части.

Кейт го гледаше объркано. Не знаеше какво да прави.

— Арес приложил ли е терапията? Започнал ли е да ги трансформира?

— Не зная — отвърна Кейт. — Не мисля.

Джейнъс работеше трескаво. Кейт видя да се изписва поредица ДНК формули. Компютърът реализираше симулации.

— Какво правиш? — попита тя.

— Корабът ще бъде разрушен. Туземците ще го намерят. Преустроих времезабавящите прибори по периметъра да излъчват радиация, която ще активира обратен ход на всички приложени от нас генни модификации. Ще станат такива, каквито бяха преди да ги открием, преди първата терапия.

Ето това беше — Камбаната бе опитът на Джейнъс да даде заден ход на атлантската генетична намеса. Само че в този спомен отпреди тринайсет хиляди години, когато Джейнъс програмираше Камбаната, той разглеждаше погрешния геном. Туземците, както ги наричаше, нямаше да открият кораба до 1918, когато бащата на Кейт прокопаеше проход до него под Гибралтарския залив. Джейнъс не вземаше предвид разликата във времето, забавянето в откриването на Камбаната, генетичните промени, които щяха да се проявят. А Кейт знаеше, че ще има две много големи промени — „делтите“ от хронологията на Мартин, двете чумни епидемии през шести и тринайсети век. Да, това вероятно бяха намесите на Арес, прилагането на терапията, която Кейт му бе помогнала да открие. Защо се бе случило толкова късно? Защо бе чакал дванайсет хиляди години? Къде е бил? И къде се бе крил Джейнъс? Той беше жив тук, в миналото, имаше го и в нейното бъдеще.

Корабът се разтресе за пореден път и Кейт политна към стената. Главата й се блъсна във вътрешността на шлема и тя се свлече безпомощно. Не виждаше нищо. Чу стъпки. Гласът на Джейнъс отекна в шлема й, но тя не можеше да различи думите. Усети, че я вдига на ръце.