А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (9)

7.

На две мили под Оперативната база на „Имари“ „Призма“

Антарктида

Атлантът разглеждаше Дориан с израз на лека почуда. Куршумите минаваха право през него. Дориан погледна към втория пистолет в коридора.

— Искаш да пробваш и с другия пистолет ли, Дориан? Давай. Ще почакам. Разполагам с цялото време на света.

Дориан замръзна. Това нещо знаеше името му. И не се боеше.

Атлантът пристъпи към него. Стоеше в локвата кръв, ала нито една капка не залепваше за него.

— Дориан, зная за какво си дошъл тук. — Атлантът го гледаше с немигащи очи. — Дошъл си да спасиш баща си и да убиеш противника си — да направиш света по-безопасно място. Току-що уби единствения си враг тук долу.

Дориан откъсна поглед от чудовището и огледа помещението за нещо, каквото и да е, което да използва. После бавно се изправи и отстъпи от атланта, като не сваляше очи от него. На устните на чудовището трепкаше усмивка, но то не направи опит да го последва.

„Трябва да се измъкна оттук — помисли си Дориан. — Какво ми е нужно? Предпазен скафандър.“ Баща му бе облечен с такъв. Скафандърът на Кейт бе повреден, но може би щеше да успее да го поправи. Скафандрите на децата щяха да са твърде малки за него, но пък от тях щеше да вземе материал, за да зашие този на Кейт. Трябваше му само да се опази от студа за няколко минути — колкото да излезе на повърхността и да даде заповед за атака.

Обърна се и хукна по коридора, но вратите пред и около него се затвориха.

Атлантът се материализира пред Дориан.

— Дориан, можеш да излезеш само когато аз реша.

Дориан го погледна със смесица от отвращение и изненада.

— Какво ще избереш, Дориан? Лесния или трудния начин? — Почака и когато Дориан не отговори, кимна безстрастно. — Така да бъде.

Дориан усети, че въздухът изтича от помещението. Звуците се притъпиха, остра болка проряза гърдите му. Отвори уста и се опита да поеме въздух. Напразно. Падна на колене. Пред погледа му заплуваха черни петна. После го обгърна мрак.