А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (87)

85.

Катакомбите „Свети Павел“

Рабат, Малта

Дейвид вдигна ръце. Усещаше, че Кейт го гледа, очаква да види какво ще направи и се зачуди дали да не се завърти и да стреля по човека зад тях. Проблемът беше, че не знаеше дали е един и колко още може да има.

Друг глас наруши тишината, потвърждавайки подозренията му:

— Свалете оръжията. Това са хората, които чакаме.

Дейвид и Кейт бавно се обърнаха и погледнаха младия мъж, който пристъпи от сенките на тунела.

— Майло — прошепна Кейт.

— Здравейте, доктор Кейт. — Майло кимна на Дейвид. — Мистър Дейвид. Елате с мен. — Обърна се и тръгна по тунела, придружаван от двама тежковъоръжени войници. Малтийски рицари — предположи Дейвид.

Тунелът ги изведе в просторно правоъгълно помещение, много по-голямо от погребалните камери. Вътре имаше войници с готови за стрелба оръжия.

В другия край на залата, върху невисок олтар, бе положен каменен ковчег.

Кейт изтича при него и разкопча раницата. Обърна се към войниците.

— Можете ли да вдигнете капака?

Майло им кимна и четирима от тях преметнаха автоматите си през рамо и се приближиха към саркофага.

— Майло, как стигна тук? — попита Дейвид.

— Дълга история, мистър Дейвид, но да кажем… че не бих искал да го правя отново.

Кейт се бе навела над саркофага и правеше нещо. Дейвид я приближи и надзърна вътре.

На бледата светлина едва успя да различи костите на скелет. Кейт работеше с прибор, чието предназначение бе неизвестно за Дейвид. Предположи, че взема генетични проби, но не разбираше как го прави.

Той се обърна към хората, разпръснати из залата. Майло стоеше мълчаливо в центъра. Дейвид си помисли, че има някаква промяна в поведението на младия мъж. Като че ли бе съзрял. Изглеждаше различен от оня младеж в Тибет.

Дейвид се обърна към Кейт и попита:

— Получи ли каквото ти трябва?

Тя кимна.

— Майло — каза Дейвид, — трябва да излезем на повърхността, при компютъра, за да анализираме пробата. — Пое си дъх. — Мисля, че в катакомбите има убиец.

— Тук съм си добре, мистър Дейвид. — Майло кимна към войниците. — Те пазят това място от много време. Ще ви изведат безпрепятствено навън.

Няколко войници се отделиха от групата и поведоха Дейвид и Кейт по един тунел, който вероятно водеше навън.

 

 

С крайчеца на окото си Дориан зърна кацналия вертолет. Имарийски вертолет.

Посочи го и каза:

— Там! Трябва да са наблизо.

 

 

Когато дневната светлина озари вътрешността на тунела, Дейвид си даде сметка, че вече не чува стъпките на войниците зад тях. Погледна през рамо. Охраната им бе изчезнала. Поклати глава. „Ще впишем и това в списъка със загадки.“

Щом излязоха от тунела, Кейт изтича при компютъра, пусна раницата до него и се захвана за работа.

Дейвид провери пълнителя на автомата — навик от миналото — и се зае да кръстосва помещението, без да изпуска входа от очи.

— Какво ще стане сега? — попита след малко.

— Трябва да пратя новите данни на „Приемственост“ и да се надяваме, че това ще им е достатъчно, за да подготвят терапия — отвърна Кейт.

— Колко време ще отнеме?

Тя се почеса по челото, загледана в екрана.

— Не зная…

— Защо?

Кейт го погледна навъсено.

— Защото умът ми е на път да откаже, а и последните анализи бяха на Джейнъс — той е много по-добър от мен в това.

— Добре, добре — закима Дейвид и за миг откъсна поглед от тунела. — Просто си мислех, че трябва да действаме максимално бързо.

Тихо изписукване наруши тишината.

— Какво е това?

Кейт извади сателитния телефон от джоба си.

— Гласова поща.

Постави телефона на масата и продължи да пише в компютъра.

— Ти я чуй, ако искаш. Защото аз трябва да действам максимално бързо.

Дейвид погледна телефона, после се обърна към тунела и вдигна оръжието. Отбеляза си да не притиска Кейт, когато работи, и да не използва фрази, които биха могли да я подразнят.

Откъм дълбините на тунела се чуха стъпки. Бяха тихи, предпазливи, сякаш някой доближаваше входа — някой, който не иска да го чуят.

Дейвид махна с ръка да привлече вниманието на Кейт, вдигна пръст пред устните си и се дръпна встрани, за да не могат да го видят от тунела. Насочи автомата към отвора, готов да открие стрелба. Сигурно беше Шоу — Дейвид бе готов да го посрещне.

 

 

Дориан се наведе от кабината и огледа имарийския вертолет на земята.

— До него ли да кацна? — попита пилотът.

— Разбира се. Може даже да им пратиш съобщение, че сме тук. Или сигнална ракета.

Пилотът го погледна уплашено.

— Сър?

— Кацни встрани. Може да ни причакват близо до хеликоптера. Ще огледаме района предпазливо.

Отново погледна телефона. Нямаше съобщения. Защо?

Дали Адам не беше мъртъв?

Надяваше се, че не е. Това би било ужасна загуба — последният член на неговото семейство, последният му роднина. Неговият брат. Единственият човек на света, комуто можеше да довери залавянето на Кейт Уорнър. Той беше някъде в Рабат, Дориан го чувстваше. Но защо? Какво можеше да има тук? Дориан бе сигурен, че историята може да му бъде водач в това търсене, да разкрие истинското значение на Рабат, но кой даваше пукната пара за историята? Историята беше толкова досадна.

— Някой от вас запознат ли е с историята на Рабат? Някакви важни културни моменти?

Войниците го изгледаха безизразно.

Пилотът заговори в микрофона:

— В древни времена Мдина е била римската столица на острова. Преди тях тук е имало финикийци и гърци.

„Кой би пълнил главата си с такива безсмислици?“ — помисли си Дориан.

— Много интересно… но ние не сме в Мдина, нали? Какво има в Рабат?

— Тук са погребвали мъртъвците.

— Какво?

— Римляните държали много на хигиената. И на безопасността. Строели стени около градовете си и не позволявали мъртъвците да бъдат погребвани вътре в тях. Рабат е извън…

— Какво говориш, по дяволите? Давай по-бързо!

— Тук има погребални крипти. Древни. Катакомбите на свети Павел.

Дориан се замисли над чутото. Да, значи затова бяха дошли Дейвид и Кейт — заради мъртъвците, древния генетичен ключ към лечението. Колко ли хиляди години история бяха заровени под този древен град, погребани в каменните тунели? Дали някой не бе скрил там древен труп, дали не бе използвал най-очевидното място, за да го замаскира от нежелани погледи? Нямаше значение. Това, което му трябваше, беше кодът, познанието в главата на Кейт.

 

 

Фигурата бавно изплува от мрака. Дейвид бе опрял пръст на спусъка, готов да стреля.

Мъжът излезе от тунела с вдигнати ръце.

Джейнъс.

Кейт се изправи от масата.

— Слава богу! Имах нужда от помощта ви.

Джейнъс ги приближи. Дейвид инстинктивно го проследи с оръжието.

— Намерихте ли го? — попита Джейнъс.

— Да…

— Саркофагът… от Тибетския гоблен? Тук ли е бил? През цялото време? Алфа? Адам? — не спираше да пита Джейнъс.

Кейт кимна.

— Невероятно… — промърмори Джейнъс, втренчил поглед в компютъра. — Ще позволите ли?

— Разбира се. — Кейт отстъпи встрани.

— Къде е Камау? — попита стоящият отзад Дейвид.

— Разделихме се, когато чухме вика.

— Той жив ли е?

— Искрено се надявам. — Джейнъс вече пишеше в компютъра и очите му се стрелкаха по екрана.

Измина минута. Дейвид току поглеждаше към тунела, а Кейт и Джейнъс се бяха втренчили в компютъра.

Джейнъс кимна.

— Това е… точката на началото, първият човек, получил Атлантския ген. Ако комбинираме генома с този на жертвите на бубонната чума и на испанския грип, всичко ще си застане на мястото. Мисля, че от тази база данни ще могат да се изолират всички ендогенни ретровируси. — Той се обърна към Кейт. — Успяхме!

Кейт сграбчи сателитния телефон, включи го в компютъра и затрака с пръсти по клавиатурата.

— Прехвърля се.

Джейнъс стана и тръгна към тунела.

— Не може да се връщаш там — предупреди го Дейвид.

— Боя се, че трябва — отвърна Джейнъс. Обърна се към Дейвид. — За учен като мен това е възможност веднъж в живота. Първият човек от изцяло ново племе, генетичният катаклизъм, породил всичко след това. Историята, науката. Въпреки рисковете трябва да го видя със собствените си очи.

— Остани тук…

Джейнъс се шмугна в тунела преди Дейвид да успее да го спре.

Кейт разкачи сателитния телефон от компютъра и набра един номер. Дейвид зае позиция зад нея, за да вижда входа на тунела.

— Пол… току-що ти пратих новите данни… да… Не, не съм проверявала съобщенията.

Очите й се изцъклиха.

— Не… Благодаря, че ми каза. Обади ми се, ако научиш нещо повече. — Тя прекъсна връзката. — Джейнъс и Шоу. И двамата са самозванци.

Дейвид чу приближаващи се в тунела стъпки. Вдигна оръжието, готов да стреля, но фигурата, която се появи от мрака, спря.