А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (72)

70.

Когато отвори очи, знаеше, че се е върнал в средиземноморската вила. Кейт стоеше до него. В дъното на коридора имаше висока сводеста врата. Вдясно, през две други отворени врати, нахлуваше светлина.

Дейвид познаваше стаите зад тези врати — беше виждал Кейт там.

„Това е нейният сън“ — помисли си той.

Кейт стигна края на коридора и посегна към вратата.

— Недей — спря я Дейвид.

— Трябва. Отговорите са зад тази врата.

— Не го прави, Кейт.

— Защо?

Дейвид беше изплашен и тук, в съня, знаеше защо.

— Не искам нищо да се променя. Не искам да те загубя. Нека останем тук, където сме сега.

— Ела с мен. — Тя отвори вратата и коридорът бе залят от светлина.

Той изтича към нея, мина през вратата…

Седна в леглото, задъхан, едва си поемаше въздух…

Беше избутал Кейт настрана, но тя не се бе събудила.

Той се завъртя към нея.

— Кейт!

Лицето й бе обляно в пот. Тя гореше. И беше в безсъзнание.

„Какво да направя? Да повикам някой от докторите?“ Завладя го ужас — никога не бе изпитвал толкова силен страх. Придърпа я към себе си.

* * *

За изненада на Кейт вратата водеше навън.

Тя спря и се огледа — пред нея се издигаше огромен кораб. Намираше се на брега и корабът бе приземен на сушата. По някакъв начин Кейт знаеше кой е корабът: совалката „Алфа“. И това, което примитивните хора от този свят щяха да нарекат Атлантида.

Тя погледна надолу. Носеше скафандър.

Небето бе тъмно, изпълнено с пепел. В първия момент тя си помисли, че е нощ, но видя мъждивата светлина на слънцето точно над нея — опитваше се да пробие завесата от пепел.

„Невъзможно — помисли си Кейт. — Това е катастрофата Тоба, преди седемдесет хиляди години.“

Един глас отекна в шлема:

— Последните данни за признаци на живот са отвъд този хребет, вектор двайсет и пет градуса.

— Прието — чу тя гласа си, докато забързано се отправяше по покрития с пепел бряг.

Видя ги зад хълма — почернели тела, скупчени в тясната долина, по целия път към входа на пещера.

Влезе в пещерата.

Инфрачервените сензори го потвърдиха: всички бяха мъртви.

Почти се бе отказала, когато на дисплея й блесна точка — първо червена, после зелена. Един оцелял. Тя се приближи. Беше женска. Бременна.

Чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя едър мъжкар, невероятно добре съхранен екземпляр от своята раса. Пристъпваше към нея с нещо в ръка.

Тя улови шоковата палка, но в този момент мъжът се строполи до женската и й подаде това, което държеше — беше къс загнило месо. Женската започна да го ръфа лакомо.

Кейт ги гледаше. Женската носеше в себе си малко. На двеста четирийсет и седем дни от зачеването.

Мъжът лежеше изнемощял. Дали не е бил вожд на племето? Вероятно. Тези двамата щяха да умрат тук, в пещерата, и с това щяха да сложат край на своя вид.

„И на моя също — помисли Кейт. — Те са като мен, може би последните хора. Бих могла да ги спася с една генетична промяна. Не мога да ги гледам как умират. Няма да го позволя.“

И преди да осъзнае какво прави метна двете полуживи тела на раменете си. Екзоскелетът на скафандъра пое тежестта им без проблеми. Двамата бяха твърде слаби, за да се съпротивляват.

Щом се върна на кораба, тя се отправи към лабораторията.

Този вид бе все още твърде млад за пълна генетична промяна. Това би ги убило. Тя взе решение: ще им даде генетичен предвестник. Това щеше да ги спаси. Но и щеше да породи проблеми. Тя щеше да остане тук, да ги насочва и да им помага, да решава проблемите. Разполагаше с всичкото време на света и във вселената. Щеше да им помогне да си стъпят на краката. Пълната активация можеше да дойде по-късно, когато са готови.

— Какво правиш? — попита мъжки глас зад нея.

Нейният партньор. Тя се замисли. Какво да му каже?

Той стоеше на вратата и светлината зад него се процеждаше в лабораторията. Кейт не можеше да види лицето му. Трябваше да разбере кой е. Изправи се и го приближи, но все още не различаваше чертите му.

— Провеждам експеримент — каза тя и спря пред него. Сграбчи го за рамото, но лицето му все още бе скрито в сянка.

Дейвид избърса челото на Кейт с края на чаршафа. „Трябва да повикам доктор. Няма да я оставя да умре в прегръдките ми.“

Положи я на леглото, но тя се вкопчи в него и си пое рязко дъх. Гълташе въздуха с отворена уста, очите й бяха изцъклени.

Дейвид втренчи поглед в лицето й, търсеше някакво обяснение.

— Какво стана, по дяволите? Минах през вратата, но…

— Аз го направих — изстена тя.

— Кое?

— Тоба. Преди седемдесет хиляди години. Аз спасих умиращите.

„В треска е“ — помисли Дейвид.

— Ще ида да повикам докторите.

Тя го хвана за ръката и поклати глава.

— Добре съм. Не съм се побъркала. Това не са само сънища, а моите спомени. — Едва сега успя да поуспокои дишането си. — Моите спомени.

— Не разби…

— През 1978 аз не само съм се родила в тръбата — била съм възкресена. Тук стават много повече неща, отколкото си даваме сметка.

— Ти си…

— Аз съм ученият, който даде на хората Атлантския ген. Аз съм една от атлантите.