А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (79)

77.

Над Средиземно море

Кейт се събуди от вибрации в джоба си. Първото, което видя, бяха очите на Дейвид, втренчени в нея.

Тя извади от джоба си вибриращия телефон и погледна номера. Започваше с код 404. Атланта, Джорджия. Центърът за контрол на заболеваемостта. „Приемственост“. Пол Бренър. Последните капки сънливост изчезнаха. Тя натисна копчето и вдигна телефона до ухото си. Пол Бренър беше в паника. Говореше бързо и фразите я удряха като юмруци. „Изследването се провали. Няма алтернативно лечение. Оторизираха Протокола за евтаназия. Можеш ли да помогнеш?“

— Почакай — каза тя в телефона. Надигна се. — Докладват за провал — каза на Дейвид и двамата учени.

— Има и друго, Кейт. Още едно парче от генетичния пъзел — каза Джейнъс. — Трябва ни още време.

— Май имаме нещо за вас — каза Кейт в телефона. Заслуша се и кимна. — Да, добре. Какво? Добре, но ние сме… — Обърна се към Дейвид. — Колко близо сме до Малта?

— Малта?

— Да, Малта.

— Два часа, може би по-малко при максимална скорост.

— Орхидейната зона в Малта е съобщила, че при тях няма починали. Нещо се случва там.

Без да каже нищо, Дейвид се промъкна покрай седалките на Чанг и Джейнъс и заговори с Шоу и Камау в кабината. Кейт предположи, че уговарят промяната на курса към Малта.

Тя разтърка чело. Чувстваше се някак различно. Беше унесена, безразлична, претръпнала. Почти като робот. Държеше ума си под пълен контрол, но възприемаше околния свят като че се случва на някой друг. Опасността беше голяма — унищожаване на деветдесет процента от човешкото население… а се чувстваше сякаш е по средата на научен експеримент, чийто резултат е неясен, ала няма да окаже въздействие върху нея. „Какво става с мен?“ Чувствата й, емоционалната й сърцевина сякаш изчезваха.

Дейвид се върна, тръшна се уморено на седалката до нея и каза:

— Можем да стигнем Малта след два часа.

Кейт продължи разговора с Пол. „Ще проверим… можеш ли да ги задържиш… не знаем какво има там… постарай се, Пол… това не е краят.“

Приключи разговора и изгледа околните.

Джейнъс заговори преди нея:

— Било е тук през цялото време, под носовете ни. — Посочи страницата с бележките на Мартин. — „Минимална Алфа Локализира Трезора на Атлантида“. МАЛТА.

Кейт видя как лицето на Дейвид се променя, докато четеше бележките. Какво беше това? Чувство за вина?

Тя наруши настъпилото мълчание:

— Каквото и да е, Мартин го е търсил от доста време. Смятал е, че е в Южна Испания, но после ми каза, че е грешал за местоположението. Вероятно е добавил после бележката за Малта.

— Знаете ли какво може да е това? — попита Джейнъс. — Трезорът на Атлантида?

Кейт поклати глава.

Дейвид я придърпа към себе си.

— Ще разберем след няколко часа. — Но погледът му, отправен към нея, говореше друго: „Не си ли спомняш?“.

Кейт затвори очи и се опита да се съсредоточи.

 

 

Звукът на шумолящия скафандър в камерата за декомпресия не можеше да се сбърка. Гласът на Кейт отекна глухо в шлема:

— Селищата вече са две.

— Прието.

— Изпращам координати на първото.

На визьора на Кейт се появи карта. Корабът им все още бе край бреговете на Африка, където тя за първи път бе използвала Атлантския ген.

Колесницата бе увиснала безшумно насред помещението. Вратата се отвори бавно. Кейт се качи в колесницата и напусна кораба.

Светът бе дори още по-зелен. Колко време беше минало? Когато стигна селището, придоби известна представа за това. Колибите бяха поне пет пъти повече. Трябва да бе изминало цяло поколение.

Селището също изглеждаше променено. Яки мъжкари, облечени с дрехи и изрисувани в цветовете на войната, патрулираха из околностите. Когато ги доближи с колесницата, се обърнаха към нея и вдигнаха заплашително копията си.

Кейт посегна към шоковата палка.

Един възрастен мъжкар изтича при воините и им извика нещо — Кейт го слушаше с почуда. Езикът им се развиваше с невероятна бързина — вече разполагаха със сложна лингвистична структура, дори се забелязваха наченки на жаргон.

Воините свалиха копията и отстъпиха назад.

Тя приземи колесницата и тръгна из селището.

Този път не й се покланяха, нито падаха по очи.

Колибата на вожда също бе претърпяла промени. Сега повече наподобяваше каменен храм, построен върху скалната площадка.

Тя тръгна към нея.

Туземците се подредиха от двете страни, но стояха на почтително разстояние.

Пазачът на прага на храма се дръпна встрани и тя влезе вътре.

На олтара в другия край на помещението бе положено човешко тяло. Около него бяха коленичили тъмни фигури.

Кейт ги доближи и те се обърнаха.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че към нея се приближава възрастен индивид. Алфата! Кейт се учуди, че е преживял толкова дълго. Лечението бе довело до невероятни резултати.

Кейт погледна мъртвото тяло и прочете символите на олтара. „Тук лежи вторият син на нашия вожд. Посечен в полето от племето на неговия брат, алчно за плодовете на нашата земя.“

Дочете бързо останалата част от текста. Изглежда, по-големият син на вожда бе сформирал свой клан — група номади, скитащи и плячкосващи из околностите.

По-малкият син навярно е бил определен за наследник на вожда. Ала наскоро го бяха открили мъртъв в полето, а овошките около него обрани. Той бе първата жертва на набезите на своя брат и хората се страхуваха, че ще има още. Готвеха се за война.

— Трябва да спрем това — обади се спътникът й в слушалките.

— И ще го направим.

— Войната ще изостри умовете им и ще ускори развитието на технологиите. Това е катаклизъм…

— Няма да го допуснем.

— Ако преместим едно от племената — продължи спътникът й, — няма да можем да контролираме генома.

— Има друго решение — каза Кейт.

Вдигна ръка и проектира на стената символи.

„Не бива да стоварвате отмъщението си върху недостойните. Напуснете това място. Преселението ви започва от днес.“

 

 

Отвори очи и отново видя, че Дейвид се е втренчил в нея.

— Какво има?

— Нищо. — Тя изтри потта от челото си. Спомените я променяха все по-бързо. Завладяваха я. Постепенно се превръщаше в жената, която е била някога, и губеше от жената, която бе сега и която обичаше Дейвид. Притисна се към него.

„Какво бих могла да направя? Аз отворих тази врата, но ще мога ли да я затворя?“ Чувстваше се така, сякаш някой я е притиснал и насила й налива спомените.

 

 

Кейт стоеше в друг храм. Носеше скафандър и около нея се бе струпало цяло множество.

Погледна към входа на храма. Виждаше отвън зеленина, но не бе така изобилна, както в Африка. Къде бяха сега?

Приближи се до олтара. Върху него бе положен каменен саркофаг, какъвто бе виждала и преди — в Тибетския гоблен, в описанието за Големия потоп, когато водите се надигат, поглъщат брега и унищожават градовете на древния свят. Имару бяха отнесли този саркофаг в планините, беше сигурна в това. Дали това бе „трезорът“ от Малта?

Туземците се надигнаха от пода и извърнаха лица към нея.

Сега вече Кейт видя, че в нишите по края на помещението са коленичили още богомолци, търсещи там уединение за своите молитви.

Те щяха да станат имару, планинските монаси, отнесли кивота във високите земи, запазили вярата и опитващи се да водят праведно и добропорядъчно съществуване.

— Знаеш какво трябва да се направи — припомни й спътникът й.

— Да, знам.

Тълпата при олтара се дръпна, тя се качи по стълбите и погледна в каменния саркофаг.

Вътре лежеше техният алфа, основателят на племето и първи негов вожд — неподвижен, изстинал, мъртъв. Напомняше на Кейт за времето, когато го бе видяла за пръв път — тогава също бе измършавял, измъчен, с хлътнали очи. И бе донесъл на своята женска къс вмирисано месо.

Тогава Кейт бе успяла да го спаси. Но сега вече беше твърде късно.

Тя се обърна към скупченото пред олтара множество. Можеше да спаси тях.

— Ще е опасно — каза спътникът й.

— Няма друг начин — отвърна Кейт.

— Можем да сложим край на този експеримент, тук и сега.

Кейт поклати глава.

— Не можем. Вече няма връщане.

Когато приключи с модификацията, се отдалечи от олтара. Появиха се нейните помощници, заобиколиха олтара и захлупиха саркофага с каменен похлупак.

Тя ги гледаше как дълбаят символи върху стената на ковчега.

Шлемът ги преведе с механичен глас: „Тук лежи първият от нашия род, който оцеля в мрака, видя светлината и последва зова на праведните“.

 

 

Кейт отвори очи.

— Зная какво има в Малта, какво пазят там имару.

Очите на Дейвид говореха: „Не го казвай“.

— Има ли връзка с лечението? — попита Джейнъс.

Чанг се наведе заинтригувано напред.

— Може би — отвърна Кейт. После погледна Дейвид. — Колко време остава до Малта?

— Не е много.

 

 

Дориан извади сателитния телефон от джоба си.

Летим на изток. Направление Малта.

Къде си, по дяволите?

Той мина по палубата на чумния шлеп и се качи на вертолета.

— Да тръгваме.