А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (49)

47.

Оперативна база на „Имари“ в Сеута

Северно Мароко

Изправен до перилата на наблюдателната кула, Дейвид фокусира бинокъла и зачака битката да започне. Вече три часа имарийските отряди преследваха берберските племена. От наблюдателния си пост Дейвид можеше да види заложената от тях клопка — редове тежка артилерия и укрепени линии в далечния край на високия склон, който гледаше към малката долина. Съвсем скоро бербериге щяха да изкачат отсрещния хълм и да се спуснат в долината и тогава щеше да започне истинското сражение. Имарийците щяха да победят — щяха да избият и да пленят берберите в долината.

— Как се справят племената?

Дейвид се обърна и видя, че Камау е застанал на платформата зад него.

— Не особено добре. Почти са се напъхали в имарийската клопка. Ние докъде сме?

— Единайсет души.

Дейвид кимна.

— Мога да разширя мрежата, но с това нарастват и рисковете.

— Не. Ще трябва да се задоволим с единайсет.

След няколко часа над долината отекнаха гърмежите на тежката артилерия. Дейвид се изправи, доближи перилата и вдигна бинокъла. Кланицата в долината бе в разгара си. В далечния край малка група конници щурмуваше позициите на артилерията, но имарийците първо застреляха конете, а после ги довършиха с картечен огън. Диваците падаха на вълни. Дейвид свали бинокъла, върна се при пейката и зачака.

По залез-слънце имарийската колона стигна външната порта. Дейвид ги гледаше от кулата. Майор Рукин бе първият, който доближи портала, и докато джипът му минаваше покрай тях, двамата се спогледаха. Майорът се подсмихваше. Дейвид го наблюдаваше втренчено.

Дейвид се върна да чака в стаята си. Реши да подремне преди последната битка. Следващите няколко часа щяха да определят съдбата му и съдбата на милиони други.