А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (22)

20.

Изследователска база на корпорация „Имари“

Покрайнините на Нюрнберг, Германия

Доктор Найджъл Чейс гледаше през широкия прозорец към стерилната стая. Загадъчното куфарче бе изправено върху масата, лъскаво, отразяващо ярките светлини в помещението. Екипът от Антарктида го бе донесъл преди час и оттогава Найджъл не бе научил нищо за него.

Време беше да проведе някои експерименти, да потърси работни хипотези. Постави ръка върху дистанционното. Роботизираната ръка в помещението подскочи и едва не събори куфарчето от металната маса. Ох, никога нямаше да се научи да борави с това. Също като онази глупава игра в големите магазини, където пъхаш монета в цепката и се опитваш да уловиш някое плюшено мече с куки. И там никога не се получаваше. Изтри потта от челото си и помисли. Може би не беше необходимо да обръща куфарчето. Щеше да използва ръката, за да премести приборите.

— Искаш ли аз да опитам? — попита лабораторният му асистент Харви.

Найджъл много обичаше сестра си Фиона, ала това не му пречеше да съжалява непрестанно задето бе взел сина й Харви на работа в лабораторията. Но тя искаше Харви да не се застоява вкъщи, а пък той имаше нужда от проклетата работа.

— Не, Харви. Но ти благодаря. Иди да ми донесеш една диетична кола.

След петнайсет минути, когато Найджъл вече бе разположил приборите, Харви още не се бе върнал с колата.

Найджъл програмира компютъра да започне със серия радиационни бомбардировки, облегна се на стола и се загледа през прозореца в очакване на резултатите.

— Колата е свършила. Ходих да проверя до машината в другата сграда. — Харви му подаде една кутия. — Имат само обикновена.

За миг Харви се изкуши да му каже, че би било по-добре да вземе друга диетична напитка, но момчето се бе постарало, а и бе ходило далече.

— Благодаря, Харви.

— Някакъв напредък?

— Не. — Найджъл отвори кутията и отпи от сладникавата напитка.

Компютърът изписука и на екрана премигна надпис:

Получаване на данни.

Найджъл остави напитката и се наведе към екрана. Ако данните бяха верни, куфарчето излъчваше неутрино — субатомни частици, получаващи се от радиоактивен разпад и термоядрени реакции в слънцето и атомните реактори. Но как биха могли да се озоват тук?

Екранът премигна в червено и неутриновите частици постепенно спаднаха до нула.

— Какво стана? — попита Харви.

Найджъл бе потънал в мисли. Дали куфарчето реагираше на радиацията? Не беше ли това някакъв сигнал, като насочващи светлини в тъмнината? Или пък SOS, известното на всички точка-тире-точка, но предавано със субатомни частици?

Найджъл бе атомен инженер — основната му специалност бяха термоядрените енергийни системи, макар че бе работил с ядрени бойни глави през осемдесетте и с атомни реактори за подводници през деветдесетте. Физиката на елементарните частици бе извън основните му познания. Един глас вътре в него нашепваше, че ще е добре да повика друг специалист, някой занимаващ се с елементарни частици, но той все още се колебаеше.

— Харви, я да променим радиационния режим и да видим как ще реагира куфарчето.

След час Найджъл бе допил третата си кола и крачеше из помещението. Последната група елементарни частици, излъчени от куфарчето, вероятно бяха тахиони. Тахионите бяха теоретични частици, най-вече защото можеха да се движат по-бързо от светлината и следователно съществуването им беше невъзможно според специалната теория за относителността на Айнщайн. Тези частици, също предполагаемо, биха могли да направят възможно пътуването във времето.

— Харви, да опитаме с друг режим.

Найджъл се зае да програмира компютъра, докато Харви работеше с джойстика на роботизираната ръка. Биваше го в това. „Сигурно видеоигрите и младостта имат значение“ — помисли си Найджъл.

Приключи с програмирането на радиационния протокол и погледна към прибора, който се въртеше зад дебелото стъкло. Найджъл имаше теория: вероятно куфарчето създаваше хамелеонови частици — още едни теоретично съществуващи елементарни частици, чиято маса бе в зависимост от обкръжаващата ги среда. Хамелеоновите частици щяха да притежават по-малка маса в космоса и по-голяма на Земята, което би ги направило лесни за откриване. Ако това беше истина, Найджъл би могъл да е на прага на откритие, касаещо основите на тъмната енергия и тъмната материя, дори на силата, стояща зад разширяването на космоса.

Но хамелеоновите частици бяха само половината от неговата теория. Другата половина определяше куфарчето като устройство за комуникация — насочваща програма, която му казва от какви частици се нуждае, за да върши това, което смята да върши. Куфарчето искаше определени субатомни частици. Но защо му бяха нужни? Дали не бяха „градиенти“ за изграждането на нещо, или комбинация, чрез която да се отключи? Найджъл смяташе, че са намерили този ключ, радиационния режим, от който се нуждае куфарчето. Може би това бе нещо като атлантски тест за интелигентност, задача. Имаше резон. Математиката е език на вселената, а субатомните частици са камъкът, върху който да се изписват формулите, нещо като космически папирус. Какво се опитваше да му каже куфарчето?

Екранът на компютъра светна. Масивно излъчване — неутрино, кварки, гравитони и частици, които не бяха разпознаваеми.

Куфарчето се променяше. Лъскавата му външна обвивка бе помътняла, вдлъбнатините — изпъкнали. Сякаш полираната му повърхност се превръщаше в пясък. Сетне песъчинките затрептяха и започнаха да се събират към центъра, където се образуваше вихър.

Черният вихър прояждаше куфарчето отвътре. То изведнъж се разпадна и стаята се изпълни със светлина.

Сградата избухна с ослепителен бял блясък, който мигновено погълна шестте високи сгради наоколо и се разпростря на много мили, като събаряше дървета и изпепеляваше земята. След миг светлината помръкна също тъй бързо — сякаш се сви до мястото, от което бе избликнала.

Нощта остана тъмна още известно време, после от земята се подаде тънък ярък лъч, като фосфоресцираща струна, която се поклащаше на вятъра, докато се издигаше. От първоначалния тънък сноп се отделиха пипала, които се разпростряха, свързаха се и образуваха мрежа, и тази мрежа се заплиташе толкова плътно, че стана солидна стена от светлина, извита в дъга отгоре, около двайсет пъти по-висока от обикновена врата.

Светещият портал заблещука мълчаливо, в очакване.