А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (20)

18.

Оперативна база на „Имари“ „Призма“

Антарктида

Дориан познаваше помещението — това бе същата стая за разпити, където бяха задържали Кейт Уорнър преди да избяга. Някой бе поставил и стол — приличаше на зъболекарски, но имаше ремъци за връзване на ръцете, краката и гърдите. Войниците го бяха завързали на стола толкова стегнато, че почти се задушаваше. Все още беше замаян от газа. Защо собствените му хора се бяха обърнали срещу него? Дали порталът не се бе отворил отново? И оттам да е излязъл друг Дориан Слоун, с друга история? Или беше заради куфарчето? Дали пък то не беше избухнало?

Нямаше време да чака отговор. Вратата се отвори и влезе мургав мъж, придружаван от двама имарийски войници от специалните части. Дориан го познаваше. Как се казваше? Санфорд? Андърс? Сандърс. Да. Мениджър на средно ниво, от „Имари Капитъл“. Лицето му казваше всичко: борба за власт. Още щом го разбра, Дориан изпита облекчение. Проблем, с който можеше да се справи.

Дориан си пое дъх, но мъжът заговори пръв:

— Дориан. Отдавна не сме се виждали. Как си?

— Нямаме време за празни…

Мъжът кимна разбиращо.

— Така е. Атлантите. Събудили са се. Излизат.

— Действаме по въпроса.

— Долу има нещо, което контролира кораба отвътре. Трябва да го разрушим отвън.

Сандърс го погледна внимателно.

— Какво направиха с теб? Искам да кажа — изглеждаш страхотно. Почти като нов си. Гладка кожа. Отървал си се от предишния си жалък и измъчен вид.

А, значи такъв беше планът на Сандърс — да го унижи, да покаже на който гледа иззад дебелото стъкло, че той командва и че Дориан не представлява заплаха. Дориан напрегна мишци, опитвайки се да се наведе напред. Почти изплю следващите думи:

— Сандърс, слушай ме много внимателно. Сега ще ме пуснеш и ще забравим за този инцидент. Ако не го направиш, кълна ти се, ще те разкъсам и ще пия от кръвта ти, докато те гледам как умираш.

Сандърс трепна, повдигна вежди, но бързо се овладя и се разсмя гръмко.

— Боже мили, Дориан, какво са направили с теб? Ти си по-луд, отколкото беше. Кой би могъл да предположи? — Отдръпна се от Дориан, сега вече лицето му изглеждаше сериозно. — Искам ти също да ме слушаш внимателно, защото ето какво ще се случи. Ще останеш вързан за това кресло, докато плямпаш всички тия налудничави приказки. После ще те упоим, след което ще ни разкажеш всичко, което ти се е случило долу, и когато приключим с теб, ще хвърлим безчувственото ти тяло в шахтата да се вкочани до смърт, което пак ще е по-добра кончина от тази, която моят предшественик осигури на побъркания ти старец.

На лицето на Дориан се изписа учудване и шок.

— Да, ние го направихме. Какво мога да кажа, Дориан? Животът понякога се променя драстично. Скоро ще разбереш какво имам предвид. — Обърна се към един от пазачите. — Донесете лекарствата, да започваме.

Дориан усети, че го изпълва хладен гняв, ясна, добре премерена омраза, която караше ума му да се съсредоточава. Огледа ремъците на ръцете и краката си. Не можеше да ги скъса. Ръцете му щяха да се строшат. Въпреки това дръпна лявата си ръка. Ремъкът не поддаде. Усети болка, която се стрелна нагоре към мишницата. За малко да си строши палеца. Дръпна още веднъж, по-силно, и усети, че палецът излиза от ставата. Болката в съзнанието му водеше война с гнева. Гневът победи.

Сандърс хвана дръжката на вратата.

— Е, Дориан, май е време да се сбогуваме.

Един от пазачите пристъпи към Дориан. Дали бе разбрал какво прави?

Дориан дръпна лявата си ръка с всичката останала му сила. Кокалчетата на показалеца и кутрето изпукаха, ставите му се прегънаха наопаки и ръката му се измъкна от ремъка. Но беше сериозно пострадала — можеше да използва само средните два пръста. Дали щеше да е достатъчно? Той се пресегна и улови ремъка, който държеше дясната му ръка. Средният му пръст едва имаше сила да притисне ремъка към дланта. Но все пак успя. Болката бе непоносима. Той дръпна рязко и ремъкът се освободи. Войникът се хвърли към него. Дориан разкопча и ремъка на гърдите си, седна и заби изопнати пръсти в носа на пазача, завъртя се и се метна към краката на Сандърс.

Ремъците на краката го задържаха към креслото, но все пак успя да повали Сандърс и да го придърпа към себе си. Сандърс изкрещя от болка, когато зъбите на Дориан се впиха в гърба му. Кръв шурна върху лицето на Дориан и на пода. Дориан се претърколи от Сандърс тъкмо когато вторият пазач вадеше пистолет. Мъжът изстреля два куршума в главата му.