А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (28)

26.

Дориан отвори очи и погледна през широката стъклена стена. Не беше в тръба — във всеки случай не и в тази, в която се бе пробудил предния път. „Къде се намирам? Мъртъв ли съм, наистина мъртъв този път?“ Сигурно. Бяха го застреляли в главата. Погледна надолу. Носеше униформа — същата униформа като на атланта.

Сцената постепенно дойде на фокус. Големият прозорец гледаше към космоса. Синьо-зелена планета изпълваше долния край на панорамата. Огромни машини пълзяха по повърхността, ровеха земята и вдигаха гигантски облаци червеникав прах в атмосферата. Не, това не беше само прах, машините местеха цели планини.

— Получихме доклада от геологичното изследване, генерал Арес. Тектоничните плочи в северната полусфера няма да създават проблеми през следващите четири хиляди години. Да ги оставим ли?

Дориан се обърна и погледна другия. Стоеше до него на нещо като наблюдателна площадка на космически кораб. А после Дориан чу собствения си глас:

— Не. Може да не са в състояние да се справят с тях за четири хиляди години. Направете нужните промени още сега. — Обърна се към прозореца. Виждаше отражението си в стъклото, но то не беше на Дориан, а на атланта — неговата по-млада версия. Косата му беше златистобяла, прилепнала към темето.

Стъклото изчезна и въздухът и гравитацията се промениха. В далечината избухна бомба и Дориан осъзна, че се намира в голям град. Не беше земен град, разбра го веднага. Сградите до една имаха уникална форма. И сияеха, сякаш са били построени вчера от непознат за него материал. Бяха свързани с мостове, които кръстосваха града подобно на паяжина. Една от сградите рухна и небесните мостове, свързващи я със съседните сгради, се откъснаха като ръце, следващи падащо тяло. Нов взрив събори друга висока сграда.

Войникът до Дориан се покашля и заговори тихо:

— Да започваме ли, сър?

— Не. Оставете да продължи още малко. Нека покажем на света с какви хора се сражаваме.

Нов взрив и хоризонтът почерня, и картината отново се смени с космическа панорама. Сега Дориан се намираше на друга наблюдателна площадка — на планета. Не, на луна. Виждаше планетата вдясно, но космическата панорама бе много по-впечатляваща. Космическа флотилия приближаваше огромна бяла звезда. Стотици кораби, може би хиляди. Дъхът му секна при вида на тази огромна мощ. Усети, че настръхва. Една-единствена мисъл владееше съзнанието му: „Ние победихме“.

Опита се да фокусира погледа си, но образът отново взе да изчезва. Намираше се някъде другаде, на планета, и слизаше по каменни стъпала към гигантска каменна структура. Вървеше сам, но от двете страни на пътя имаше тълпи, всички се бутаха и блъскаха, за да го видят по-добре. Жена и двама мъже чакаха в подножието на каменния монумент пред тъмен вход. Дориан не можеше да разчете надписа над входа, но по някакъв начин знаеше какво пише: „Тук лежи нашият последен войник“.

Жената пристъпи напред и заговори:

— Ние решихме. Ти ще извървиш дългия път към вечността.

Дориан знаеше, че жената говори пред камера и произнася тези думи за исторически запис. Беше го предала.

— Всеки човек заслужава правото да умре — отвърна той.

— Легендите никога не умират.

Дориан се обърна и за частица от секундата се поколеба дали да не побегне. Но така ли щяха да го запомнят?

Влезе в гробницата, мина между каменните стени и се озова в кораб. Блещукащите сивкави стени отразяваха светещите като мъниста светлини по пода и тавана. Последните лъчи на слънцето се стопиха в тунела зад него и осветлението в камерата се промени. Редици тръби се простираха докъдето поглед стигаше. Бяха празни. Първата се отвори със свистене и Дориан тръгна към нея. Така да бъде.

Тръбата се затвори и отвори почти в същия миг. Дориан излезе тичешком от гробницата. Небето беше тъмно, ако не се брояха светкавиците навсякъде. Той премигна и видя, че се намира на пустите улици на друг обгърнат в паяжина град. Взривовете бяха много по-мощни от предишните. Сякаш целият град се готвеше да рухне и той видя, че от небето се спускат кораби.

След това отново бе в огромното помещение с тръбите. Сега те всички бяха пълни. Той хукна по дългия коридор. Гледаше с ужас как атлантите — неговите сънародници — се пробуждат, крещят, излизат от тръбите и умират. Потокът от хора беше безкраен. Веднага щом някой издъхваше в тръбата се появяваше негов заместител, безкраен цикъл на агония, започващ наново и наново. Дориан изтича при пулта за управление и пръстите му се плъзнаха по него, облизаха ги бели и зеленикави светлини. Трябваше да спре процеса на възкресяване, да сложи край на този ужас. Може би никога нямаше да се събудят. Но поне щяха да са в безопасност. Той беше войник. Това бе неговата работа… неговият дълг.

Отстъпи от пулта и отново се озова на наблюдателната площадка в кораба. Отдолу бавно се въртеше синьо-зелена планета. Земята. Небето бе ясно и земята долу бе недокосната. Нямаше градове, нито цивилизации. „Чисто платно. Шанс да се започне отново.“

Обърна се и отново се озова в гробниците, но не в галерията с тръбите. Намираше се в по-малка стая, с дванайсет тръби, всичките празни. Премигна и в централната тръба се появи тяло — праисторически човек. Премигна отново и се появи друг човешки предшественик.

Стаята избледня и той се озова навън, на върха на планина. Гледката бе изкривена от извито стъкло — визьор на шлем. Носеше скафандър, подобен на този, който му бе дал атлантът, и стоеше върху метална колесница, която летеше над някакви дървета.

Слънцето беше високо в небето и гората бе зелена и гъста, прекъсвана единствено от каменисти хребети, които се спускаха като стъпала към долината по-нататък.

Из хребетите пещерни хора се сражаваха с дървени и каменни оръжия. Бяха два вида, Дориан вече го виждаше. Едните бяха по-дребни, но имаха по-добри сечива и се нахвърляха на вълни върху по-едрите си съперници. Мятаха копия и общуваха с гърлени звуци, с които координираха атаките си.

Слънцето продължи да се издига и долината се изпълни със сражаващи се. Войната бушуваше, клането придобиваше масови мащаби. Кръвта се лееше като река и пребоядисваше белите скали и сивите камъни. Дориан летеше над всичко това с колесница, гледаше и чакаше.

Слънцето се снижи и със същата бързина се издигна отново, но сега в долината цареше покой. Труповете на дъното бяха толкова много, че Дориан не можеше да види земята. Над тях летяха рояци мухи. Отгоре кръжаха лешояди. Победителите стояха на каменните ридове, стиснали копия и каменни брадви, и гледаха мълчаливо надолу, целите в кръв. Едър мъж — вождът, предположи Дориан — пристъпи напред и запали факла. Произнесе няколко думи — груби недодялани звуци — и хвърли факлата в долината. Хората по ридовете последваха примера му и скоро огненият дъжд запали дърветата и храсталаците, а после обхвана и труповете.

Дориан се усмихна, включи записващото устройство в шлема и каза:

— Подвид 8472 показва забележително влечение към организирани военни действия. Той е логичният избор. Унищожете другите генетични линии. — За пръв път, откакто наблюдаваше тези примитивни войнолюбиви същества, почувства надежда.

Долината се изпълни с дим, който постепенно се издигна и обгърна гората, а после и каменните ридове. Победителите изчезнаха в пушеците. Когато те се разсеяха, той отново гледаше от тръбата в галерията в Антарктида — беше в същия кораб, който бе видял на родния свят на атлантите. Мислите му отново бяха неговите собствени, както и тялото му.

Ново тяло. Още едно.

Атлантът стоеше отсреща и го гледаше равнодушно. Дориан го изучаваше — лицето му, побелялата коса. Значи беше бил на кораба, в съня. Но дали беше сън?

Тръбата се отвори и Дориан излезе.