А. Дж. Ридъл
Атлантската чума (12)

10.

Орхидейна зона

Марбела, Испания

Кейт последва Мартин през горящата кухня в салона за хранене, превърнат в болнично крило. Тук разрушенията бяха по-големи, отколкото очакваше. Половината отсрещна стена бе срината и хората напускаха панически сградата, лъкатушеха между отломките и се спъваха в болните и пълзящите.

Мартин се хвърли право в тълпата, проправяше си път с лакти. Кейт се изненада от пъргавината му, особено като се имаше предвид раната на главата му. Едва го следваше.

Отдалечиха се от сградата и Кейт чак сега успя да огледа лагера — по-точно това, което бе останало от него. Огромни пожари бушуваха покрай оградата и на местата, където бяха стражевите кули. Стълбове пушек се виеха над подпалените камиони, миришеше на изгоряла гума. Кейт се задави, закашля се и прикри носа и устата си с ризата си. Белите небостъргачи изглеждаха невредими, но в основата на всеки имаше тълпи, които ги напускаха.

Курортът бе пълен с бягащи хора. Всички трескаво търсеха някакъв изход, спасение от взривовете, които отекваха на всеки няколко секунди. Приличаха на подгонено стадо в саваната, бягащо от невидим хищник — и всеки от членовете му просто реагираше на общото движение.

Кейт задмина Мартин и затича към бившия спа център. Единият му край гореше, но инак изглеждаше незасегнат. Отзад, където бе кабинетът на Мартин, отекна нова експлозия.

Кейт стигна вратата на сградата и вдигна пистолета, за да простреля ключалката, но Мартин я спря.

— Пести си куршумите. — Доближи до бравата електронна карта и ключалката изщрака. Двамата затичаха по коридора. Кейт отвори вратата и изпита безкрайно облекчение, когато видя, че двете момчета седят на бюрата и пишат безгрижно в бележниците, без да ги интересува какво става навън.

— Момчета, трябва да вървим.

И двамата не й обърнаха никакво внимание.

Тя доближи Ади и го вдигна. Беше по-слабият, но въпреки това тежеше двайсетина килограма. Не й беше лесно да го държи, а и той се бореше с нея и протягаше ръце към бележника. Тя го пусна на пода, подаде му бележника и той се успокои. В другия край на стаята Мартин имаше същите проблеми със Суря.

Наложи се буквално да ги извлекат от сградата и този път Мартин я поведе през лагера, към водовъртежа от хора. От другата страна на множеството екнаха изстрели и хората се разбягаха. По-нататък Кейт видя испански войници да се бият с група оцелели — някои от лицата познаваше от клетките, други бяха нови. Над тях светлосиният флаг на Орхидея догаряше на вятъра.

Мартин бръкна в раницата и й подаде някакво зелено яйце с дръжка.

— Ръката ти я бива повече от моята — рече. — Ако испанците загубят, няма да успеем да се измъкнем. — Издърпа шплента и когато осъзна какво държи, Кейт едва не изпусна гранатата. Мартин сви шепата й. — Хвърли я.

Суматохата нарастваше бързо, хората се блъскаха в тях, препъваха се в момчетата. Можеха да смачкат Ади, който бе паднал. Кейт метна гранатата към портала и стрелящите, после се сля с тълпата, вдигнала Ади на ръце. След секунди отекна експлозия и ги заля гореща вълна.

Веднага щом димът се разсея Кейт установи, че тълпата се е люшнала в нова посока и сега се излива през портала. Кейт, Мартин и момчетата също прескочиха повалените врати. Стрелбата се възобновяваше — но вече зад тях.

От задната част на курорта по тесен път се излизаше на магистралата. Кейт спря, стъписана от гледката. Изоставени коли запълваха магистралата докъдето поглед стигаше. Вратите им зееха, по асфалта бяха разпръснати дрехи, развалена храна и какво ли още не. Хората бяха дошли тук да намерят безопасност, с надеждата да получат животоспасяващо лекарство.

Ако можеха да се качат на някоя от колите, може би щяха да се измъкнат безпрепятствено.

Мартин, изглежда, прочете мислите й и поклати глава.

— Източили са горивото още преди седмици. Трябва да се доберем до Стария град. Това е единственият ни шанс.

Продължиха с тълпата, но с всяка крачка тя се разреждаше — хората поемаха по свои пътища, надалече от брега и смъртта в Орхидейната зона. Мартин продължаваше да води, а Кейт го следваше, като дърпаше момчетата.

Отвъд магистралата улиците бяха изпълнени с типичните за испански курортни градчета надписи: крайбрежни магазинчета, заведения на хранителни вериги и хотели. Всички бяха пусти, повечето прозорци бяха разбити. Слънцето почти бе залязло и макар стрелбата зад тях да не бе спряла, изглежда, се бе разредила.

Докато вървяха Кейт усети нещо ново — сладникавия мирис на трупове. Колко ли имаше тук, отвън? Спомни си думите на Мартин — че деветдесет процента от хората са измрели през първите двайсет и четири часа. Колко от тях бяха издъхнали преди да бъде построен лагерът? Какво ли щяха да намерят зад оградите?

Скоро улиците се промениха. Асфалтът отстъпи място на калдъръм, сградите също бяха различни. Магазинчетата бяха по-малки и старомодни. Арт къщи, кафенета, дюкяни със сувенири, продаващи ръчно изработени дрънкулки. Положението изглеждаше по-спокойно, отколкото на крайбрежната улица, но и тук имаше следи от разрушения и пожари, изоставени коли и боклуци.

Мартин спря да си поеме дъх при една белосана стена с желязна врата — вероятно портата към Стария град. Приливът на адреналин, който го бе поддържал в лагера, изглежда, се бе изчерпал и сега той имаше още по-измъчен вид — като пияница на сутринта след гуляй. Опря длани на коленете си и си пое бавно и дълбоко въздух.

Кейт се обърна и огледа брега зад тях. Старият град на Марбела се намираше на хълм и гледката бе невероятна. Ако ги нямаше стълбовете дим, изгледът на залязващото над Средиземно море слънце и белите пясъчни плажове щеше да е потресаващ.

А през дима се появиха черни птици — ято хеликоптери.

Кейт сграбчи Ади и Суря за ръцете, обърна се и понечи да побегне, но Мартин протегна ръка и я спря. Улови я за рамото и я избута зад себе си, заедно с децата — застана между тях и нещо. Кейт надзърна над рамото му, за да види какво може да е то.

На кръстовището пред тях бяха излезли два вълка. Животните постояха неподвижно няколко секунди, заслушани, после бавно извърнаха глави към Кейт, Мартин и момчетата.

Известно време не се случи нищо. После Кейт долови тихите звуци на тупкащи по асфалта лапи. Още два вълка се присъединиха към първите, после още един и след него три нови, вече бяха осем, всичките стояха насред улицата и ги гледаха.

Най-едрият вълк се отдели от глутницата и тръгна към тях, без да сваля поглед от Мартин. Второ животно го последва по петите.

Вълците спряха на няколко крачки от Мартин и го загледаха, сякаш го изучаваха.

Ръцете на Кейт се разтрепериха. По дланите й изби влага.

Зад тях равномерното туптене на вертолетите се усилваше.