Даяна Апълярд
Игра с огъня (24)

Двадесет и трета глава
Лори

— Ще се оправим и сами, нали, скъпи? — обърна се Лори към Артър, който нареждаше шахматните фигури върху дъската.

Нямаше да кара ски тази сутрин, понеже беше паднал на коляното си и то бе започнало да се подува.

— Надявам се, че не си много добър — каза тя, — защото мен изобщо не ме бива в тази игра.

— Аз съм в резервния отбор по шах на училището — отвърна той.

— Супер!

— Значи ще се видим в барчето в планината, нали? — бе казала Каси. — Онова до втория лифт? Към един?

— Да, тръгвайте — отвърна Лори, без да вдига очи. Чувстваше се много по-добре, след като бе успяла да се наспи през последните две нощи. В мига, в който главата й докоснеше възглавницата, заспиваше и спеше непробудно дванайсет часа. Намираше се в много по-добра форма от останалите възрастни, които бяха дошли на закуска с пъшкане и стискаха глави, след като втора вечер си бяха пийнали добре.

— Шампанското е много лоша идея — каза Каси. — А и много вино след това.

— И бира — изпъшка Том.

— И бренди — напомни му Нат.

— Не! Това трябваше да е една здравословна почивка.

— Аз не съм толкова зле — обади се Сара, намествайки пухкавата си розова яка. — Наложих си да не прехвърлям мярката. Човек просто трябва да си каже: „Ще изпия само четири чаши и после ще мина на вода“.

Каси й отправи злобен поглед.

— Ще го запомня — каза тя. — Само че за мен има един повратен момент, когато си мисля, че още една чаша няма да ми навреди, защото съзнавам къде съм, а ако спра, ще се почувствам нещастна и ще искам да си легна, но едната чаша се превръща във втора, а после губя способността си да ги броя. И да се качвам по стълби, и да си мия зъбите. Добре поне, че планинският въздух ще ни освежи — добави тя. — Не е възможно да имаш махмурлук в планината. Хайде, събирай се, народе.

Децата се подредиха в пъстра редичка пред тях. Каси се ухили.

— На едно всички да вдигнат ръкавиците си. — Направиха го. — Добре. На две всички да покажат картите си за лифта. — Всички, освен Тили. — Къде е? — повдигна вежди Каси.

Тили се обърна и хукна по стълбите.

— Тази седмица вие сами отговаряте за нещата си. Което означава, че ако пристигнете на лифта без карта или без ръкавици, или без очила, или без шапка, отговорността си е ваша и ще трябва да се върнете във вилата. Това е почивка също и за възрастните, и не искаме да прекараме цяла седмица в тичане подире ви.

Всички закимаха. От горния етаж се чуваха приглушени тупвания, а после Тили извика:

— Намерих я!

— Добре — извика в отговор Каси. — А сега очилата.

— Аз нося слънчеви очила — заяви Ник е леко засегнат вид.

— Така си е — съгласи се Каси. — Много са готини.

Забеляза, че Тили, която се бе наредила задъхана до останалите в редичката, го зяпа с откровено обожание. Усмихна се тайничко. И Тили, и Луси явно го смятаха за страхотно сладък.

— Отборите ще са като вчера — каза Каси. — Нат, нали нямаш нищо против да поемеш момичетата? Том ще води Дейзи на детската писта, а момчетата могат да дойдат с мен.

Нат се появи откъм стълбите и нахлузи ръкавиците си.

— Не, нямам нищо против. Ами Сара?

Каси се озърна. Отново бе изчезнала. Постоянно го правеше и оставяше Дейзи на грижите на Том или на Каси. Миналата вечер бе прекарала час и нещо във ваната. Когато нейните деца бяха на тази възраст, спомняше си Каси, тя никога не стоеше повече от пет минути във ваната, освен ако децата не бяха заедно с нея. Том бе отишъл до тоалетната и го нямаше цяла вечност. Нат мразеше да чака някого, а Каси знаеше, че той много иска да тръгне за пистите. Много мило от негова страна, че се съгласяваше да кара ски с малките — утре тя щеше да вземе момичетата, а той можеше да иде с момчетата на черните писти.

— Имаш ли нещо против с теб да дойде и Сара? — попита го тя.

Той направи нещастна физиономия, която разсмя Тили и Артър. Том се появи.

— Не препоръчвам на никого да влиза там за известно време — махна той към тоалетната на долния етаж.

— Отвратителен си — обади се Сара откъм дъното на стълбите. — Никъде не мога да те заведа.

„Попитай с какво можеш да помогнеш“, каза си наум Каси. Изчака. Нищо. Сара грижливо си слагаше балсам за устни. Каси си пое дълбоко въздух.

— С кого искаш да караш ски, Сара? — любезно попита тя.

— Ще ида с Нат — отвърна тя.

— Добре. Да тръгваме. Вече е девет и половина и лифтовете са натоварени. — Каси погледна часовника си. — Да се срещнем в един часа в „Льо джъмп“. Всички ли имат часовници?

Те кимнаха, а тя се обърна към Лори.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Довиждане — каза Лори. — Забавлявайте се. И недейте, повтарям, недейте да чупите нищо. Никой от вас.

— Моля ви, направете го — обади се Артър, с леко нещастен тон. — Омръзна ми да съм единственият болник тук.

— Ти пък оставаш с Лори — каза Том. Сара му хвърли гневен поглед. — Което си е специална привилегия, приятел.

И после всички тръгнаха.

 

 

Лори откри, че Артър е забавен и приятен компаньон. След като я разби на шах два пъти, продължиха с друга игра. Нужно бе много време само с двама играчи, защото трябваше да се хвърлят заровете, за да влязат във всяко поле и Артър все й се присмиваше, че не успява да постигне резултат. Накрая я победи и тук.

— „Монополи“? — предложи той, като вдигна червено-бялата кутия.

Лори поклати глава.

— Мисля, че съвсем ще изгубя воля за живот — каза тя. — Колко е часът?

Артър погледна големия си ръчен часовник.

— Дванайсет. Още е прекалено рано да тръгваме.

На Лори й хрумна нещо.

— Да идем да видим Том на детската писта. Тя е точно до селото. Ще се оправиш ли в снега?

— Мисля, че да.

Той внимателно се надигна от мястото си. Лори му донесе якето и се наведе да завърже обувката на ранения му крак.

— Ще паднеш — каза тя.

Артър погледна надолу към лъскавата й коса, която бе покрила крака и обувката му. Имаше и нещо хубаво в това да си остане във вилата. Беше сериозно застрашен да се увлече по нея. Тя беше толкова мила. И не му говореше като на дете. Беше също като майка му, само че… красива. Слаба и с такива хубави дрехи. Той виждаше, че Сара е привлекателна (наскоро бе започнал да дава оценки от едно до десет на момичетата за външния им вид), но много нетърпелива и обичаше да се разпорежда. Не разбираше какво общо имат двамата с Том. Той беше толкова небрежен, а тя все се притесняваше за разни маловажни неща.

Томас и Ана бяха разчистили масата след закуска прекрасна закуска с бекон, яйца, много вкусни преспи кроасани — даже и шоколадови, които бяха погълнати на секундата — и прясно изцеден портокалов сок. Сега Ана почистваше с прахосмукачка стаите им. Каси бе наредила строго на всички да подреждат, защото няма да е справедливо спрямо Ана, но Лори знаеше, че особено стаята на момичетата изглежда така, сякаш в нея е паднала бомба.

— Ана! — извика Лори. — Знаеш ли номера на някоя фирма за таксита?

— Разбира се — отвърна момичето със силния си акцент. — Ще ви повикам едно.

Лори си сложи якето и шапката и се погледна в огледалото до закачалката. Всички ботуши, ски и щеки се държаха в отоплена стая в дъното на вилата, в която се влизаше само отвън. Рано сутринта си бе сложила лек грим и сега внезапно изпита желание да го пооправи. Изтича горе и се порови в чантичката с гримовете си. Среса се и когато отново слезе долу, косата й блестеше, а устните й бяха нежнорозови. Артър мислено въздъхна и за миг си представи как случайно срещат някои от приятелите му в училище и той небрежно подхвърля: „Здравейте, момчета, това е приятелката ми Лори“.

Таксито пристигна много бързо и Лори го подкрепи, докато се настаняваше отзад. Носеше чифт пухкави ботуши, които не бе слагала от години, и бе напъхала в тях джинсите си. Събирайки багажа за почивката, бе намерила едно палто, което не бе виждала много отдавна — от джинсов плат, с висока яка и подплата от изкуствена заешка кожа. Беше на майка й и очевидно е представлявало върхът на шика за времето си — като погледна етикета, забеляза, че е на „Диор“. Добрата й майка. Никога не бе правила нещо наполовина. Пробва го пред огледалото в спалнята си и установи, че изобщо не е остаряло. Искаше й се да го даде на химическо чистене, но щеше да струва прекалено скъпо, затова просто го изтупа, почисти с гъба няколко петънца и го остави на закачалка извън гардероба да се проветри.

 

 

Таксито ги остави на „Ла кроазет“ — района с повечето лифтове и най-много барове и ресторанти. От лявата им страна се намираше най-дългата детска писта с много лек наклон, обслужвана от ски влек и разделена на две от миниатюрна гора.

— Как е кракът ти на снега? — попита Лори, когато Артър леко се плъзна и се наложи да се хване за нея, за да не падне.

— О, извинявай — каза той. — Сега ще се оправя.

Лори разроши косата му.

— Много си смел — похвали го тя. — Ник щеше да хленчи като бебе.

— Няма защо — каза той ухилено и сведе глава.

Тя забеляза, че бузите му порозовяха.

— Виж — ето ги! — възкликна Лори и посочи нагоре, където иззад дърветата се бе появила фигурата на Том в син ски екип.

Държеше Дейзи отпред, между краката си. Тя носеше яркооранжев гащеризон за ски, който й бе малко голям, червена каска на главата и големи оранжеви очила. Приличаше на мандаринка на ски. Дори и отдалеч се виждаше, че се смее. Том тръгна надолу по склона към тях, наведен ниско над рамото й, докато й показваше какво да прави. Почти ги бе подминал, когато Лори му извика и той се закова на място, като вдигна Дейзи от снега. Прибра ските си в чиста успоредна позиция за спиране и изпод краката му се разхвърчаха снежинки, които покриха Лори и Артър.

— Самохвалко! — каза тя.

Лицето му вече бе хванало тен, а косата му падаше над ярката лента на челото. Изглеждаше направо зашеметяващо. Вдигна очилата си и ги сложи на главата. Дейзи цялата сияеше и пищеше от радост.

— Пак! Пак! — викаше тя. — Татко, хайде пак!

— Направо съм изтощен — каза той. — Мисля, че повредих кръста си. Чувствам се като кламер на ски.

— На Дейзи явно много й харесва — усмихна му се Лори.

— Господи, да, направо е като пате във вода, нали, миличка? — обърна се към нея той, вдигна очилата от лицето й и ги закрепи върху каската.

Дейзи затропа с крачета върху малките си ски.

— Хайде пак! — заповяда тя.

— Нека си почина малко — каза баща й. — Татко трябва да си поеме въздух. — Той погледна часовника си. — Още е рано за обяд. Искаш ли кафе?

— О, да, моля — отвърна Лори и погледна към Артър, който любезно кимна.

Том, понесъл Дейзи на ръце, се спусна надолу до гардероба пред терасата на един ресторант, където се оставяха ските и щеките. Свали Дейзи на земята, освободи автоматите на ските си и ги облегна на дървената рамка, преди да се наведе и да свали ските на Дейзи. Тя протестираше яростно и се опитваше да го отблъсне. Той свали каската от главата й и коленичи пред нея.

— Ако се държиш като добро момиче — много добро момиче, — ще ти позволя пак да караш ски преди обяд. Ако не — връщаш се обратно във вилата.

Дейзи го изгледа замислено. Май си струваше. Тя кимна.

— Освен това ще получиш и шоколад. — Тя закима с много повече ентусиазъм.

Лори бе запазила маса близо до огъня в камината. Том блъсна вратата и влезе с тежки стъпки, а Дейзи вървеше пред него. Той я сложи на един стол и се обърна към Артър:

— Горещ шоколад?

— Да, моля — кимна момчето.

— С бита сметана и пухкава пяна?

Артър се опита да остане безразличен.

— Да, може.

— И за мен! — обади се Дейзи.

— Да не е прекалено горещ — предупреди Лори.

— Ще им кажа да сложат повече мляко — отвърна Том и тръгна към бара, където се облегна, чакайки поръчката.

Когато той донесе напитките на масата, Лори се зае да бърка пяната на капучиното си. Знаеше, че Том не откъсва поглед от лицето й. Не можеха да говорят тук, не и докато Артър е наблизо. Том докосна с крак пухкавия й ботуш.

— Сара добре ли е вече? — попита тя накрая.

Том се намръщи.

— Доколкото е по силите й. Снощи дълго си говорихме.

Лори вдигна глава.

— Така ли?

— Да — отвърна той, — аз… ще ти кажа по-късно.

— Трябва да ида до тоалетната — високо обяви Дейзи.

— Аз ще я заведа — предложи Лори.

— Не — възрази Том, — аз ще ида. Тя се срамува от други хора.

Когато се върнаха, Артър каза, че и той има нужда да посети мястото. Ухили им се, докато ставаше:

— Аз мога да ида и сам.

Том го наблюдаваше как минава покрай масите.

— Прекрасно момче е, нали?

— Невероятно. Каси трябва да е много горда с него — отвърна Лори.

Дейзи стана и отиде до един от прозорците, пред който имаше широк перваз с меки възглавнички, и се опита да се покатери. Том се загледа с обич в оранжевия й гръб в широк гащеризон, докато тя зяпаше навън към скиорите на пистата и минувачите по улицата. Беше запленена от кабинките на лифта и вдигаше глава да ги проследи, докато те се плъзгаха по металните въжета поне петнайсетина метра над земята.

— Трябва да поговоря с теб — тихо каза Том. Пресегна се през масата и хвана ръката й.

Лори погледна към вратата на тоалетната.

— Стига. Артър ще се забави — допълни той.

Тя остана загледана в ръцете им, като омагьосана, но не направи опит да се отдръпне.

— Не мога да чакам. Знам, че бяхме говорили да почакаме до следващата година, но да съм тук с теб сега, а да не мога да те докосвам, да те прегръщам — разбираш ли ме? Сякаш живеем в лъжа, Лори. Искам да имам право да държа ръката ти и да те взема в прегръдките си, без постоянния страх, че някой ще ни види. Нелепо е да смятаме, че трябва да крием любовта си. Искам да вървя с теб по улицата. Ние не сме такива, нали, Лори? Не сме двама глупаци, които имат тайна любовна афера. Аз те обичам и искам да го заявя пред целия свят. Искам да си правим планове за бъдещето. Искам да знам, че имаме определен срок да престанем с тази проклета лъжа. В крайна сметка това ще е по-благородно спрямо всички.

— Джерард… — започна тя.

— Той ще побеснее, разбира се, ще изпадне в ярост, но трябва да му кажеш. Престани да отлагаш. Ако ти не го направиш, аз ще му кажа. Не мога да кажа на Сара сега, не и докато сме на почивка, но ще го направя веднага щом се приберем у дома. Обещавам ти. Трябва да започнем да мислим какво ще правим и след като им кажем — край. Няма връщане назад. Ти си моя, помниш ли? Каза ми го. Обеща ми.

Том вдигна ръката й до бузата си.

— Спомням си — отвърна Лори. — Непрекъснато мисля за това.

Протегна се и докосна лицето му. Той извърна буза към дланта й и тя го погали. Той затвори очи.

— Виждам само теб. Едва се сдържам да не изрека името ти на глас и после отново, и отново. Всичко, което правя, от събуждането си, до писането, грижите за децата и изхвърлянето на боклука дори, всичко е изпълнено с мисли за теб. Толкова съм погълнат от теб. Това е завинаги. Само бог знае къде ще живеем, но няма значение. Бих живял навсякъде с теб.

Вратата на тоалетната се затвори шумно и се появи Артър. Лори отново скри ръката си под масата. Погледна Том и на лицето й отново се изписа тревога.

— Недей — тихо каза тя. — Трябва да ми дадеш време. Повярвай ми. Знам кога е точният момент.

— Чувствам се съсипан от чакане — оплака се Том. — Добре — продължи той на висок глас и се облегна на стола си, когато Артър седна на мястото си. — Ще платя сметката, а после съм обещал на Дейзи още половин час ски. Ще се срещнем пак тук за обяд, нали?

Погледна отново часовника си, стана и грабна Дейзи от перваза.

Лори се почувства ободрена. Том имаше право, трябваше да си направят определени планове. Сегашното им положение изглеждаше ужасно, но въпреки това не можеше да отрече, че от много години не се бе чувствала по-щастлива и по-жива. Истински щастлива. Направо в еуфория. Кипеше от енергия. Той беше прав. Това щеше да засегне всички около тях, но щяха да направят всичко възможно да намалят болката за всеки. Всички бяха разумни зрели хора.

На вратата Том се обърна и й се усмихна. Косата му стърчеше над лентата и приличаше на двайсетгодишен хлапак.

— Чао! — извика той и й се усмихна с много любов. Дейзи размаха пръстчета към тях и после се скриха от погледите им. „Обичам и Дейзи“, мислеше си тя. Децата му щяха да се превърнат във важна част от живота й. Заварените й деца. Трябваше да се постарае да опознае по-добре Мики. Той единствен от децата на Том бе по-затворен. Усещаше, че не е щастливо дете, затова се държеше агресивно и понякога доста грубо. Щеше да разбере какво се крие зад всичко това и Ник щеше да й помогне. За Ник щеше да е чудесно да има брат, а слава богу, Луси и Софи бяха големи приятелки. Отначало щеше да е трудно, но накрая на всички много щеше да им хареса да са заедно.

— Том е страхотен, нали? — обади се Артър. — Много се надявам книгата му да постигне голям успех.

— Мисля, че ще успее — каза Лори. Тя се опита да се съвземе. — Хайде, какво искаш да правим сега? Може и да ти прозвучи малко безинтересно, но майка ти спомена, че на базара на долната улица има някои готини дрешки, както и музикални магазини. Ще ти подаря някоя тениска или каквото си харесаш.

— Може ли ти да ми станеш майка? — примоли се той, като запърха с мигли и я стисна за ръка.

Тя се засмя високо и радостно.

— Шегаджия!

 

 

Нат влезе в ресторанта като градоносен облак. Каси вече седеше на голямата маса до прозореца, която бе запазила за всички, заявявайки на шефа на салона, че ще дойдат още много хора. Нямаше и следа от Лори и Артър. Каси бе прекарала много приятна сутрин на пистата с момчетата. След обяда мислеше да ги качи на Вердюн, на върха имаше къса червена писта, която преминаваше в дълга черна.

Нат замалко да захвърли очилата си на масата. Сара бе отишла до тоалетната, а Ник и Тили си поръчваха напитки на бара. Каси забеляза, че Тили има нов навик — отмяташе коса от лицето си, когато вдигаше поглед към Ник. Господи, беше само на девет.

— Тази жена… — просъска Нат.

— Коя? — попита Каси, а на лицето й се четеше невинност.

— Знаеш коя. „Аз, аз, аз“ — измърмори той. — Всеки път, щом най-сетне почвахме да се спускаме, тя се развикваше да спрем, защото трябвало да си нагласи очилата или защото автоматите й били много стегнати, или пък смятала, че ските й са мъничко по-дълги, отколкото трябва и не можело ли да се върнем в подножието на пистата и да ги сменим? А и Луси изобщо не ме слушаше и караше извън пистата, където всъщност е много опасно — за да се похвали с уменията си, — а после Тили се опита да я последва, подхлъзна се и си натърти гърба. А после, когато най-сетне се приготвихме и тръгнахме… — Той ядосано погледна към вратата на тоалетната. — … тя падна и заяви, че май си била изкълчила китката. — Нат протегна ръка като безпомощна лапа на кученце. — Не била сигурна, че може да продължи, и затова бих ли извикал линейка? Казах й, че едва ли си струва да викам спешна помощ с носилка, което ще струва стотици лири, след като просто си е ударила ръката. Тогава тя се нацупи и престана да ми говори, така че я зарязах.

— Не!

— Ами децата вече бяха отминали надолу по пистата, а те са много по-важни от нея. Не вярвах, че е наранена сериозно, иначе нямаше да я оставя. Както и да е, успя да се спусне съвсем безпрепятствено, въпреки сериозното си нараняване, ха-ха, и тогава заяви, че иска да спрем за чаша кафе. Бяхме карали само час. — Каси кимна съчувствено. Мъжът й мразеше да спира, след като веднъж е тръгнал. — Казах й, че може да пие кафе, щом иска, но аз ще съм горе на пистата. Така че отново я зарязах. Не ми помогна особено — изпъшка той. — Най-добре да си кара ски сама следобед.

— Шшш! — предупреди го Каси. — Идва.

Хрумна й, че ситуацията е почти като в училище, когато всички се карат и трябва да вземеш страна. Тя се бе озовала по средата и изведнъж осъзна, че е било така и в детството й, когато бе разкъсвана на различни страни от враждуващите си приятели. Може би това значеше, че е добър човек. Или че е прекалено добродушна. Трябваше да се научи да не е толкова съпричастна.

— Нат се спуска прекалено бързо — заяви Сара и седна до нея, а Нат се запъти към бара. — Изобщо не ме чакаше. Не се държа много кавалерски.

— Той обича да бърза — каза Каси. — Предупредих те. Защо следобед не се спускаш сама, а аз ще му помагам за момичетата? — мило предложи тя. — Или можеш да поемеш Дейзи и да отмениш малко Том. Той сигурно много би искал да покара малко наистина, след като е толкова добър скиор, нали? Макар че не бива да се пренатоварва.

— Така казва той — отвърна Сара и взе менюто от масата. — Пълен обяд ли ще си поръчваме или само лека закуска?

— Мислех да сме на лека храна — предложи Каси. — Довечера ще хапнем солидно — добави тя.

— Храната не беше особено добра снощи — заяви Сара. — Сосът се оказа прекалено плътен, а сладоледът не беше домашно приготвен.

— Но си хапна добре — любезно отвърна Каси.

— О, аз мога да ям всичко — каза Сара. — Не съм придирчива.

След обяда останаха да изпият по кафе, докато децата се забавляваха на автомата с електронни игри с монети в далечния край на бара. Том се бе облегнал на стола си, пушеше и според Каси изглеждаше много спокоен. Като котката, която излочила млякото. Нат остави чашата си. Каси знаеше, че няма търпение да тръгне пак.

— Какво ще правиш, Том? — попита Каси.

— Двамата с Дейзи ще си поиграем още малко, а после тя ще поспи — отвърна той.

— Няма — заяви Дейзи.

— О, да — настоя Том, — ако искаш да дойдеш на плуване с мен довечера и да стоиш до късно с големите деца.

Дейзи го изгледа замислено.

— Добре — съгласи се тя.

— Ще взема и останалите от тайфата — добави той. — И те искат да плуват, нали? Лори, ти ще дойдеш ли?

— Да — отвърна Лори, — ще дойда. Сигурно ще е приятно.

— Радвам се, че плановете ми се харесват на някого — каза той, полюшвайки Дейзи върху коляното си, като я навеждаше напред-назад и ръмжеше.

Сара се протегна и избърса устата на детето.

— Имаш ли нещо против мама да иде да кара ски? — попита тя.

— Не — отвърна Дейзи, сякаш подобна мисъл изобщо не би й хрумнала. — Оставам с татко.

— Ами вие двамата? — обърна се Каси към Лори и Артър.

— Лори ми купи супер готина тениска — похвали се синът й и вдигна плика с придобивката си.

— Не биваше да го правиш — поклати глава Каси.

Лори се усмихна.

— Нищо особено. Наистина ли мислиш, че е голямо изпитание за мен да купувам дрехи? Забавлявахме се страхотно, нали? — Артър кимна. — Онзи базар, където пускат силна музика и в средата му има въжена стълба за децата, е невероятен.

— И кът с игри има — добави Артър.

— О, каква радост — каза Каси. — Помня го. Любимото ми място. Е, какво ще правите?

— Мисля да гледам филм — каза Артър и погледна Лори, — така че Лори може да кара ски, ако иска.

— Не — заяви тя. — И аз ще гледам заедно с теб.

— Както и аз — присъедини се Том. — Всичко е решено.

Сара погледна Лори, после Том.

— Много удобно — отбеляза тя.

— Не може всички да получаваме каквото искаме, нали? — усмихна й се нагло Том. — Върви да караш ски. Можеш да поемеш Дейзи утре. А аз ще ида с Нат на пистата „Ла фас“.

— Може ли и аз да дойда с вас? — обади се Ник.

— Само ако обещаеш да не караш по-добре от нас — каза Том. — Самоуважението на възрастните е много крехко, да знаеш.

Артър избра филм на DVD и двамата с Лори се настаниха на дивана пред екрана. Артър тъкмо щеше да натисне копчето и да пусне филма, когато Лори извика на Том, който слагаше Дейзи в леглото:

— Готов ли си?

— Идвам — отвърна той.

Само след минутка той седна до Лори. Тя усещаше топлината на тялото му през тениската и джинсите, които бе облякъл, след като бе свалил ски екипа. Опита се да се съсредоточи върху филма, но чувстваше дъха му върху рамото си. След половин час тя предложи:

— Някой иска ли нещо за пиене или пък сладкиш?

— Сладкиш, моля — обади се Артър, без да откъсва очи от екрана.

— Том?

— Ще ти помогна — каза той.

Тя му се намръщи, но той не й обърна внимание. Томас и Ана щяха да се върнат след около час, бяха казали, че ще прекарат следобеда върху сноуборд. В кухнята Лори напълни чайника с вода от мивката и после го сложи на котлона.

Том я прегърна откъм гърба и за една блажена минута тя се облегна на него.

— Обърни се — прошепна той във врата й.

Неспособна да се възпротиви, тя се завъртя и лицето й се озова на сантиметър от неговото. Погледна го. Очите му бяха потъмнели от желание и тя затвори своите, когато устните му докоснаха леко нейните. Том нежно разтвори устните й, а после я зацелува страстно и ръцете й обвиха врата му. Усещаше всеки сантиметър от тялото му, докато той я притискаше към плота, а после ръката му се плъзна по корема й и докосна гърдите й. Все едно я опари огън, и двамата пламтяха. Той спря за миг и Лори отвори очи, за да го погледне.

— О, боже! — възкликна тя.

— Не се сдържаме много успешно — каза Том, — явно е.

— Обичам те — каза тя.

— Знам — прошепна той. — Досетих се.

Откъм дневната се чу някакъв трясък и двамата отскочиха един от друг.

— Съжалявам! — извика Артър. — Изтървах една чаша. Идвате ли? Натиснал съм паузата.

— Идваме — отвърна Лори и се обърна към мивката.

Том обви ръце около талията й и се притисна към нея.

— Сега вече никога няма да се отървеш от мен — каза той.

— Махай се — скара му се тя, но през смях. — Покажи малко сдържаност. Не мога да повярвам, че правим това.

— Това е само началото — обеща той.