Лев Толстой
Казаци ^[0] (2) (Кавказка повест)

II

„Обичам ги! Много ги обичам! Славни хора! Колко е хубаво!“ — повтаряше той и му се искаше да плаче. Но защо му се искаше да плаче? Кои бяха славни хора? Кого обичаше тъй много? Това той не знаеше съвсем добре. Понякога той се вглеждаше в някоя къща и се чудеше защо е построена тъй странно; понякога се чудеше защо файтонджията и Ванюша, които му са тъй чужди, се намират тъй близко до него и заедно с него се тръскат и олюляват от устрема на конете, които опъват замръзналите ремъци, и отново казваше: „Славни хора, обичам ги!“ и веднъж дори извика: „Ей, че хубаво! Отлично!“ И сам се учуди защо каза това и се запита: „Дали не съм пиян?“ Наистина самият той бе изпил две-три бутилки вино, но не само виното упражняваше такова действие върху Оленин. Той си спомняше всички, както му се струваше, сърдечни думи на приятелство, казани му преди заминаването срамежливо, като че неочаквано. Спомняше си ръкуванията, погледите, мълчанието, звука на гласа, който каза: „Сбогом, Митя!“, когато той вече бе седнал в шейната. Спомняше си своята собствена решителна откровеност. И всичко това имаше за него трогателно значение. Преди да тръгне, не само приятелите, роднините, не само равнодушните, но и несимпатичните, недоброжелателни хора, всички като че неочаквано се бяха сговорили да го обикнат по-силно, да му простят като пред изповед или смърт. „Може би няма да се върна от Кавказ“ — мислеше той. И му се струваше, че обича приятелите си, обича и още някого. И му беше жал за самия него. Но не обичта към приятелите разнежи и възбуди душата му тъй, че той не сдържаше безсмислените думи, които сами се отронваха, и не любовта към някоя жена (той никога досега не беше обичал) го доведе до това състояние. Любовта към самия себе си, горещата, пълна с надежди младежка любов към всичко добро в душата му (а сега му се струваше, че в душата му има само добро), го караше да плаче и да бъбри несвързани думи.

Оленин беше младеж, незавършил никакво училище, неслужил никъде (само беше зачислен в някакво учреждение), прахосал половината от своето богатство и до двадесет и четири годишна възраст не избрал още никаква кариера и никога нищо не работил. Той беше от ония, за които в московското общество казват „млад човек“.

На осемнадесет години Оленин беше тъй свободен, както биваха свободни само богатите руски младежи от четиридесетте години, останали от младини без родители. За него нямаше никакви — нито физически, нито морални окови; можеше всичко да прави, от нищо нямаше нужда и нищо не го обвързваше. Той нямаше нито семейство, нито отечество, нито вяра, нито нужда. В нищо не вярваше и нищо не признаваше. Но като не признаваше нищо, той не само не беше мрачен, скучаещ и замислен младеж, а, напротив, постоянно се увличаше. Той бе решил, че любов няма, а всякога присъствието на млада и красива жена го караше да примира. Той отдавна знаеше, че почестите и титлите са глупост, но чувствуваше неволно удоволствие, когато на някой бал към него се приближеше княз Сергей и му говореше ласкави думи. Но той се отдаваше на всичките си увлечения само дотолкова, доколкото не го обвързваха. Щом само, отдал се на някое влечение, започваше да усеща, че му предстои труд и борба, дребнава борба с живота, той инстинктивно бързаше да се изскубне от чувството или работата и да възстанови свободата си. Така започваше той светския живот, службата, стопанската дейност, музиката, на която по едно време мислеше да посвети живота си, и дори любовта към жените, в която не вярваше. Той размисляше къде да вложи цялата тази сила на младостта, която човек има само веднъж в живота — в изкуството ли, в науката ли, в любовта към жената ли или в практическа дейност, — не силата на ума, сърцето, образованието, а онзи неповтарящ се порив, онази власт, дадена на човека само за един път, да направи от себе си всичко, което иска, и както му се струва, да направи и от целия свят всичко, каквото пожелае. Наистина има хора, лишени от този порив, които, влизайки отведнъж в живота, се впрягат в първия попаднал пред тях хомот и работят честно в него до края на живота си. Но Оленин твърде силно съзнаваше в себе си присъствието на този всемогъщ бог на младостта, тази способност да се превърне в едно желание, в една мисъл, способността да поиска и да направи, способността да се хвърли с главата надолу в бездънна пропаст, без да знае защо и без да знае за какво. Той носеше в себе си това съзнание, беше горд с него и без сам да знае това, беше щастлив с него. Досега той бе обичал само себе си и не можеше да не се обича, защото очакваше от себе си само хубаво и още не беше успял да се разочарова от себе си. Като напускаше Москва, той се намираше в онова щастливо, младежко настроение на духа, когато, съзнал предишните си грешки, младежът изведнъж си каже, че всичко туй не е било както трябва — че всичко предишно е било случайно и незначително, че той по-рано не е искал да живее хубавичко, но че сега, с напускането на Москва, започва нов живот, в който вече няма да има ония грешки, няма да има разкаяние, а сигурно ще има само щастие.

Както се случва винаги на дълъг път, при първите две-три станции въображението остава все на онова място, откъдето си тръгнал, и после изведнъж, при първото утро, което посрещаш на път, се пренася към целта на пътуването и там вече строи кулите на бъдещето. Така стана и с Оленин.

Като излезе от града и огледа снежните полета, той се зарадва, че е сам сред тези полета, загърна се в шубата, отпусна се на дъното на шейната, успокои се и задряма. Раздялата с приятелите го трогна и той почна да си спомня цялата последна зима, която бе прекарал в Москва, и образите от това минало, смесени с неясни мисли и укори, започнаха неканени да изпъкват във въображението му.

Той си спомни за приятеля, който го изпрати, и за отношението му към девойката, за която говориха. Девойката беше богата. „Как е можал да я обича, въпреки че тя обичаше мене? — мислеше той и лоши подозрения му дойдоха на ума. — Като размисли човек, много нечестни работи стават сред хората. А наистина защо аз досега още не съм обичал? — изпъкна пред него въпрос. — Всички ми казват, че не съм обичал. Нима аз съм нравствен изрод?“ И той започна да си спомня своите увлечения. Спомни си първите години на своя светски живот и сестрата на един от приятелите си, с която бе прекарвал вечерите край масата, при запалена лампа, осветила нейните тънки пръсти, както работеха, и долната част на красивото й слабо лице, и спомни си той тези разговори, които се проточваха като играта „жив-жив курилка“^[1], и общата неловкост, и стеснението, и постоянното чувство на възмущение срещу тази натегнатост.

Някакъв глас все му казваше: не е това, не е това и наистина излезе не това. После си спомни бала и мазурката, която игра с красивата Д. „Как бях влюбен тази нощ, как бях щастлив! И колко тежко и досадно ми беше, когато се събудих на другия ден заранта и почувствувах, че съм свободен! Защо не идва тя, любовта? Не свързва ръцете и краката ми — мислеше той. — Няма, няма любов! Съседката-госпожица, която казваше еднакво и на мене, и на Дубровин, и на дворянския предводител, че обича звездите, също беше не това.“ И ето, той си спомня за своята стопанска дейност на село и пак, и в тези спомени нямаше на какво да се спре с радост. „Дълго ли ще говорят те за моето заминаване?“ — мина през ума му. Но кои са тези „те“, той не знае и след туй му дохожда на ум нещо, което го кара да се мръщи и да произнася неясно — това е споменът за мосю Капел и за шестстотин седемдесет и осем рубли, които остана да дължи на шивача, и той си спомня думите, с които молеше шивача да го почака още една година, и израза на недоумение и покорност на съдбата, който се появи върху лицето на шивача. „Ах, боже мой, боже мой!“ — повтаря той, като присвива очи и се мъчи да пропъди досадната мисъл. „Обаче въпреки това тя ме обичаше — мисли той за девойката, за която ставаше дума при заминаването му. Да, ако бях се оженил за нея, нямаше да имам дългове, а сега останах да дължа на Василев.“ И той си представя последната вечер, когато игра на комар с господин Василев в клуба, където отиде направо, след като се раздели с нея, спомни си своите унизителни молби да играят още и неговите студени откази. „Една година пестене и всичко ще бъде платено, и тогава нека вървят по дяволите…“ Но въпреки тая увереност той отново започна да пресмята дълговете, които му бяха останали, техните срокове и времето, през което предполагаше, че ще ги издължи. „Но освен на Шевалие аз останах длъжен и на Морел“ — спомняше си той; и си представи цялата онази нощ, когато му задлъжня толкова много. Това беше гуляй с цигани, който устроиха дошлите от Петербург: Сашка Б---, флигеладютант, и княз Д---, и този важен старец… „И защо са толкова доволни от себе си тези господа — помисли си той, — и на какво основание образуват особен кръжок, участието в който според тях за другите е голяма чест? Нима затуй, че те са флигеладютанти? Та това е ужасно! Колко глупави и подли смятат те другите! Аз, напротив, им показах, че никак не желая да се сближа с тях. Обаче мисля, че Андрей, управляващият, би бил много озадачен от туй, че аз съм на ти с такъв господин като Сашка Б---, полковник и флигеладютант… Пък и никой не изпи повече от мене тази вечер; аз научих циганите на една нова песен и всички слушаха. Макар и да вършех много глупости, все пак съм много, много добър млад човек“ — мисли си той.

Утрото завари Оленин на третата станция. Той пи чай, премести с Ванюша вързопите и куфарите и седна между тях грижливо, удобно, внимателно, знаейки коя от вещите му къде се намира — къде са парите и колко са, къде са паспортът му и пътният билет — и всичко това му се струваше тъй практично наредено, че му стана весело и далечният път му се представи като продължителна разходка.

През цялата сутрин и по обяд той беше съвсем погълнат от аритметически пресмятания: колко версти е минал, колко остава до първата станция, колко до първия град, до обяд, до времето за чай, до Ставропол и каква част от целия път съставя пътят, който вече е изминал. Едновременно той пресмяташе: колко пари има, колко ще му останат, колко му трябват, за да плати всичките си дългове, и каква част от целия си доход ще харчи на месец. Привечер, след като пи чай, той предполагаше, че до Ставропол остават 7/11 от целия път, че дълговете си ще може да изплати, като пести седем месеца от заплатата си и с 1/8 от цялото си състояние — и успокоен, той се загърна, отпусна се в шейната и отново задряма. Въображението му сега беше насочено към бъдещето, в Кавказ. Всичките му мечти за бъдещето се сливаха в образите на Амалатбегове, черкезки, планини, урви, страшни потоци и опасности. Всичко това той си представяше смътно, неясно; но славата със своите примамки и смъртта със заплахите си правеха това бъдеще интересно. Ту с необикновена храброст и чудна за всички сила той избива и покорява неизчислимо множество планинци; ту самият той е планинец и заедно с тях отстоява срещу русите своята независимост. Щом започне да си представя подробностите, веднага в тия подробности се явяват като участници старите московски познати. Сашка Б--- заедно с руси или планинци се бие тук срещу него. Дори, неизвестно как, шивачът мосю Капел взема участие в тържеството на победителя. Ако при това си спомни старите унижения, слабости, грешки, споменът за тях е само приятен. Ясно е, че там, сред планините, потоците, черкезките и опасностите, тези грешки не могат да се повторят. Щом веднъж ги е признал пред себе си — свършено е. Има още една, най-скъпа мечта, която се преплита с всяка мисъл на младия човек за бъдещето. Това е мечтата за жена. И там, сред планините, тя изпъква във въображението като черкезка-робиня със стройно тяло, дълга плитка и покорни дълбоки очи. Той си представя самотна колиба в планините и на прага — тя, която го очаква, докато той — уморен, покрит с прах, кръв, слава — се връща при нея и пред очите му са само нейните целувки, раменете й, нейната покорност, а в ушите му звъни нейният сладък глас. Тя е прелестна, но е необразована, дива, груба. През дългите зимни вечери той започва да я възпитава. Тя е умна, възприемчива, даровита и бързо усвоява всички необходими знания. А защо? Тя много лесно може да учи езици, да чете произведенията на френската литература, да ги разбира. Notre Dame de Paris например трябва да й хареса. Тя може да говори и френски. В гостната тя може да има повече вродено достойнство, отколкото една дама от най-висшето общество. Тя може да пее — естествено, силно и страстно. „Ах, каква глупост!“ — казва си той. А ето че стигнаха някаква станция и трябва да се прехвърлят от една шейна в друга, трябва и да даде на файтонджията бакшиш. Но той отново дири чрез въображението си оная глупост, която бе изоставил, и си представя пак черзкезки, слава, връщане в Русия, флигеладютантство, прелестна жена. „Но нали няма любов — казва си той. — Почестите са глупост. Ами шестстотин седемдесет и осем рубли?… Ами завладяната страна, която ще ми даде богатства много повече, отколкото ще ми трябват за цял живот? Впрочем няма да бъде добре да се ползувам сам от това богатство. Ще трябва да го раздам. Но на кого? Шестстотин седемдесет и осем рубли на Капел, а пък за другите ще видим…“ Вече съвсем смътни видения забулват мисълта му и само гласът на Ванюша и чувството за прекъснатото движение нарушават здравия, младежки сън и без да съзнава, се прехвърля в друга шейна на нова станция и продължава пътя си.

На другата заран пак същото — същите станции, същия чай, същите движещи се задници на конете, същите къси разговори с Ванюша, същите неясни мечти и дрямката вечерно време и умореният, здрав, младежки сън през нощта.