Мери Джо Пътни
Падналите ангели (25)

25.

Маги така и не запомни нищо от тази езда. Беше махнала успокоително към Елен, когато излитаха в галоп през портата, но не беше спряла за обяснения. Имаше някакво лудо опиянение в това, да препуска към Париж заедно с двамата мъже, които обичаше най-много на този свят. Бяха оцелели след поредица от ужаси и за момента тя се чувстваше непобедима, сякаш никакво количество барут не беше в състояние да им навреди.

Макар че изминаха бързо селския път, натовареното следобедно движение в града доста ги забави. Рафи яздеше начело и препускаше, колкото можеше, по-бързо. Маги хвърляше загрижени погледи към Робин. Той ги следваше с мрачна решителност, без да изостава от тях.

Когато наближиха, опиянението напусна Маги и тя се почувства изтощена, а страхът скова нервите й и ги изпъна като железни въжета. Когато най-накрая влетяха в улица „Фобур Сент Оноре“, конете им лъщяха от пот и се препъваха от умора; тя чу как часовникът отброи четири удара, възвестявайки, че е дошъл фаталният час.

Те скочиха от седлата пред входа на посолството и хвърлиха юздите в ръцете на уличните хлапета, които притичаха, за да ги уловят. Рафи помогна на Робин, придържайки го за здравата му ръка. И нареди:

— Марго, щом влезем вътре, върви в спалнята на Касълрий и ги накарай да излязат оттам. Дай ми ключовете на Нортууд, за да можем с Робин да стигнем до барута.

Тя кимна и му подхвърли ключовете. Призна си със съжаление, че кавалерските му инстинкти все още действат — горе тя имаше по-големи шансове да оцелее при експлозията, отколкото той и Робин. Ако те загинеха, тя не беше сигурна дали ще иска да живее повече, но сега не беше време да спори с него.

Стражите на вратата ги разпознаха въпреки раздърпания им вид. И докато дежурният капрал им отдаваше чест, Рафи извика:

— Има заговор да се взриви посолството, взривът ще избухне всеки миг. Върви с графиня Янош и й помогни да изведе хората от района на бомбата.

Маги изтича през фоайето, а слисаният капрал се затича след нея.

— Наляво — викна Робин.

Със свръхчовешки усилия, които се изписваха на лицето му, той хукна с бързина, която почти съперничеше на тази на Рафи. Профучаха покрай стреснатите прислужници от посолството, без да спират, за да дават обяснения.

Стигнаха до едно стълбище. Наляво, напред по коридора, после през една врата, след това отново наляво. Ако го нямаше Робин да го води, Рафи никога нямаше да успее да стигне дотам.

— Тук — каза кратко Робин, като спря пред една врата. Рафи беше разгледал ключовете, докато тичаше, и пъхна в ключалката най-вероятния. Минаха скъпоценни секунди, докато се опитваше да накара ключа да се превърти, но не беше този. Опита друг. Усещаше се натрапчивата миризма на горяща свещ. Колко време беше минало… минути ли? Или секунди?

Проклятие! Пак грешен ключ. В крайна сметка, ако пламъкът достигнеше барута, преди да отворят килера, щяха да умрат, преди да са разбрали, че не са успели.

Еврика! Третият ключ се оказа нужният. Рафи го завъртя диво, после заблъска по дръжката. Когато вратата поддаде под натиска му, едно пламъче, духнато от течението, се люшна и лениво се насочи към купчинката барут, само на част от инча по-надолу.

Движейки се така съгласувано, сякаш беше репетирал, Робин се гмурна в килера в мига, в който Рафи отвори вратата. Когато се приземи долу, той протегна дясната си ръка напряко на насипаната на пода пътечка от барут. Пламъкът докосна експлозива и запълзя по барутната нишка по-бързо, отколкото можеше да бъде проследен с око, разсипвайки се в пламтящи частици, когато лизна ръката му.

Цяла минута двамата мъже тупаха яростно по горящите искрици, които летяха из килера. Миризмата на сяра бе пропила въздуха и около тях се носеха облаци от щипещ очите дим.

После се възцари стряскащо затишие, нямаше повече огън. Край.

Робин се свлече на пода, борейки се да си поеме дъх, докато Рафи се облягаше тежко на рамката на вратата. Не му се вярваше, че са успели навреме и че са живи и сравнително здрави.

Няколко души от персонала на посолството ги бяха последвали и се приближаваха, шепнейки смутено помежду си. Рафи каза на един, който изглеждаше по-авторитетен:

— Можете да кажете на министрите, че не е необходимо да се евакуират.

Мъжът кимна, обърна се и тръгна към стълбите. Робин погледна нагоре с кисела усмивка на изтощеното си лице.

— Готов съм за нова кариера. Вече съм прекалено стар за такива вълнения.

Рафи му отправи на свой ред една уморена усмивка.

— Мисля, че съм се родил прекалено стар.

Усети силно приятелско чувство към този мъж, който му беше едновременно приятел и съперник.

Не, не му беше съперник, защото това означаваше, че чувствата на Маги са под съмнение; Робин не беше съперникът, а победителят. Е, Рафи щеше да се опита да живее по собствените си стандарти за честна игра. Той помогна да Робин да стане и го подкрепи, когато се олюля. Сега, когато кризата отмина, Робин едва се държеше на краката си.

 

 

Марго си проби път през зяпачите. Житенозлатистата й коса беше невъобразимо разрошена от ездата, зелената й рокля беше така разръфана, че изглеждаше ужасно неприлично, а по лицето й се четеше същото изтощение, каквото изпитваха и двамата мъже. Рафи си помисли, че никога не я е виждал да изглежда по-красива.

Тя мълчаливо прегърна двамата мъже и зарови лице между тях. Рафи обви свободната си ръка около талията й, а в гърдите му забушува отчаяно желание към нея.

Много скоро обаче Марго вдигна глава и се дръпна от Рафи. Той осъзна с болка, че тя още прегръща Робин. Изпитвайки необходимост да каже нещо, той промълви само:

— Успя ли да опразниш спалнята на Касълрий?

Тя направи гримаса.

— Добре, че стигнахте навреме до килера, не можах дори да убедя пазача да ме пусне вътре, какво остава да накарам височайшите персони да излязат. Като се вземе предвид колко време им трябваше, за да се споразумеят за договора, щяха да разискват дали да се евакуират, или не чак до второ пришествие.

Зяпачите се разделиха и пропуснаха един мъж, който се присъедини към тях. Дук Уелингтън беше среден на ръст и знаменитият му орлов нос беше по-скоро очебиен, отколкото красив, но дори най-глупавият от смъртните веднага би познал, че това е човек, с когото другите трябва да се съобразяват.

— Разбирам, че сте разкрили заговора много бързо, Кандовър.

— Заслугата ми за това е твърде малка — отговори Рафи. — Тези мои приятели успяха да го направят.

— Никога нямаше да стигнем тук навреме, ако не беше дук Кандовър — каза Робин. — Ако не беше той, денят щеше да свърши с катастрофа.

Рафи помисли дали да представи другарите си на Уелингтън, но не знаеше какви имена ще предпочетат и дали изобщо е необходимо да ги представя. Уелингтън разреши проблема, като подаде ръка на Робин.

— Вие трябва да сте лорд Робърт Андревил. Чувал съм за вас, сър.

Робин изглеждаше смаян, но не и колкото Марго, която хвърли невярващ поглед към партньора си. Уелингтън се обърна към нея.

— А вие сигурно сте графиня Янош.

Марго се усмихна.

— Така ме наричат.

Уелингтън се поклони после отбеляза:

— Лорд Стратмор беше прав.

— За какво, ваша светлост?

— Каза, че сте най-красивата шпионка в Европа — отвърна дукът, а в сините му очи проблесна леко огънче.

Марго Аштън, която посрещаше смъртта и бедствията без страх, се изчерви и заприлича на истинска роза. После Уелингтън заговори съвършено сериозно.

— Не можем да подценим важността на онова, което направихте. Освен Касълрий, Ришельо и самия мене там бяха всички външни министри на съюзниците и освен това — той понижи глас — самият крал Луи и брат му граф Д’Артоа.

Всички ахнаха. Ако експлозията беше убила краля, наследника му и всички главни министри, Франция щеше да бъде хвърлена в нов хаос. Тогава Варен би могъл да изплува като победител от битката, в която цяла Европа щеше да бъде губещата страна. Уелингтън продължи:

— Никой от нашите гости не знае, че е имало нещо нередно, и може би това е най-доброто положение. Не бихме искали някой да се чувства несигурен в британското посолство, нали така?

— По пътя насам говорихме с няколко войници и хора от персонала — каза Рафи.

— Лично аз ще поговоря с тях — отвърна Железният дук. — Когато им обясня, те ще разберат колко важно е да си държат езика зад зъбите.

Рафи не се съмняваше в това.

Уелингтън погледна към тримата.

— Касълрий ще иска да се види с вас, но това може да стане и утре. Починете си… изглеждате ужасно изморени.

Той се накани да си тръгне, но спря, защото му хрумна нещо друго.

— Трябва да се върна на конференцията, но има още нещо. Външният министър се безпокои, че един от помощниците му, Оливър Нортууд, може би е замесен в тази афера. Вярно ли е това?

Рафи се поколеба и погледна към другарите си. Лицето на Робин беше безстрастно, но пепелявите очи на Марго се мъчеха да му предадат някакво послание. Подбирайки внимателно думите си, той заговори:

— Нортууд явно е подозирал, че нещо не е наред, и дойде в Шантьой, за да проучи нещата. Навременната му намеса съществено допринесе за разкриването на заговора, неговата ръка порази граф Дьо Варен, човека, който вдъхновяваше конспираторите. За нещастие Нортууд умря от раните, които му нанесе графът.

Острият поглед на Уелингтън се впи в неговия.

— Това ли е историята?

— Това е — каза твърдо Рафи. Уелингтън кимна, после се отдалечи.

— Да си почина, е най-добрата идея, която ми е идвала от много месеци насам — каза уморено Робин. — Един месец сън ще ми дойде добре като начало.

— Ти, мошенико, няма да се върнеш в онази отвратителна малка дупка, която наричаш дом — изрече укорително Марго. — Вземам те при мене, за да бъдеш гледан, както се полага.

Робин й метна крива усмивка.

— Подчинявам се на вашата върховна воля.

С внезапна, пробождаща болка Рафи почувства как връзката между тях тримата потрепва и се разпада. Той отново беше останал отвън.

С несигурно изражение на лицето Марго запита Рафи дали не иска да дойде у нея заедно с тях. Той отклони предложението, каза, че има да праща съобщение до Шантьой, да пише доклад до Люсиен и хиляди други неща.

Както си беше обещал, не беше казал нито една дума, не беше направил нито един жест, който да наведе Робин на мисълта, че той и Марго са били нещо повече от приятели. Веднъж вече бе разбил живота й; не искаше да го стори за втори път.

Марго го погледна за миг и в очите й той прочете някакво неопределимо чувство. Със сигурност не беше болка. После тя се обърна и си тръгна, прегърнала Робин.

Да ги гледа как се отдалечават двамата заедно, беше най-тежкото, което някога Рафи бе правил.

 

 

Една карета на посолството отвеждаше Рафи към хотел „Мир“. Докато колелата й трополяха по улиците, той почувства някаква странна отпадналост, която обгръщаше всичко с изключение на сърцето му; сякаш някой го режеше на парченца с тъп нож.

Но макар да бе открил повторно Марго само за да я загуби отново, сега му оставаше нещо извънредно ценно — щом научи истината за миналото, той отново си възвърна вярата в любовта. Изпитваше дълбока благодарност поне заради това.

Когато стигна в хотела, той мина незабелязан през фоайето с единственото желание да се добере до усамотението на апартамента си. Дори не забеляза високия рус мъж, който говореше с портиера, докато не чу един дълбок познат глас:

— Рафи, какво, по дяволите, става тук?

Рафи фокусира погледа си и видя пред себе си Люсиен в пътни дрехи.

— Какво правиш в Париж? — запита той глупаво.

— Докладите ти така ме разтревожиха, че помолих Сент Обен да се заеме с моята работа, а аз лично дойдох тук. — Приятелят му вдигна вежди, забелязвайки раздърпания вид на Рафи. — Ако си „паднал ангел“, сигурно силно си тупнал на земята и си отскочил няколко пъти.

Рафи затвори очи за миг; толкова хубаво беше да видиш приятел. Подкани с жест Люсиен да го последва в апартамента му и каза кратко:

— Заговорът е разкрит, лошите са унищожени, докато добрите, включително и твоите агенти Маги и Андревил, оцеляха. Иначе…

Когато влязоха в гостната стая, Рафи си пое дълбоко дъх.

— Не ме карай да ти обяснявам преди утре сутрин. Ще ми направиш ли компания, за да се напия порядъчно?

Люсиен вдигна рамене, поглеждайки към Рафи, после положи за миг ръка върху рамото му.

— Къде държиш брендито?

 

 

Веднага щом се върна у дома, Маги настани Робин в леглото и повика лекар, за да се погрижи както трябва за ранената му ръка.

Преди да седне да почива тя самата, трябваше да разкаже на Синтия за смъртта на Нортууд. След като й предаде официалната версия, плод на мълчаливото споразумение, Маги й изложи и истинските факти. Нортууд можеше да бъде герой за останалия свят, но Синтия го познаваше най-добре и заслужаваше да знае истината.

След като Маги свърши разказа си, Синтия наведе глава и пръстите й неспокойно се заиграха с ресните на шала й.

— Не исках да стане така. Не исках вече никога да го видя, но и не съм искала той да умре. — Тя вдигна очи към Маги. — Може да ти изглежда невероятно, като знаеш как се отнасяше към мене.

— Мисля, че разбирам — каза тихо Маги. — Много години той е бил част от живота ти. Сигурно имаш и добри спомени.

Синтия затвори очи за момент и по лицето й пробягна сянка на тъга.

— Има някои спомени… може би само шепа, но имахме и наистина хубави моменти. Независимо от всичко, което е направил не както трябва, Оливър наистина не беше лош човек, нали?

Маги си спомни за преднамерено лошата постъпка на Нортууд, която беше причинила толкова зло на нея и на Рафи. Това завинаги бе променило живота й и подбудите му бяха възможно най-долните.

Зло ли беше това? Поради действията на Нортууд тя беше изгубила Рафи и спечелила Робин, затова не искаше да съди дали животът й е бил по-добър или по-лош заради пътя, по който Нортууд я беше принудил да поеме.

— Благодарение на неговата намеса се стигна до благополучен край. Може би в края на краищата се е опитвал да поправи онова, което е сторил.

— Може би — усмихна се тъжно Синтия. — Великодушно беше от твоя страна и от страна на приятелите ти да не кажете цялата истина за него. Това ще направи нещата по-добри за семейството му, особено за баща му.

— Ако бяхме очернили репутацията му, нямаше да постигнем нищо добро, а това, че я спасихме, не вреди никому.

Маги прегърна съчувствено Синтия и се отдалечи.

Когато остана сама в стаята си, тя уморено се отпусна на леглото, без да съблича разкъсаната си рокля. Помисли за Рафи и затвори очи, за да възпре паренето на сълзите. Начинът, по който я бе прегърнал тогава, когато мислеше, че Варен я е застрелял, показваше, че още се интересува от нея.

Но това не беше любов. Краткото време, когато се бяха обичали, бе мъртво като цветята, които бяха цъфтели в онази отдавна отминала пролет. Това, че тези чувства не бяха наистина умрели в нея, беше просто нещастно стечение на обстоятелствата.

Бъдещето се простираше пред нея болезнено самотно. Може би щеше да попита Робин дали иска да се ожени за нея; макар че на двадесет години в действителност не беше искал да се жени, сега идеята може би щеше да му се стори по-привлекателна. Ако го попита, тя знаеше, че той ще се съгласи от същото чувство за отговорност, което го бе накарало да й предложи женитба, когато тя беше на деветнадесет години.

Но макар че това беше само мимолетна мисъл, тя знаеше, че не може да го помоли за това. Робин заслужаваше жена, която да го обича от сърце и душа. След всичко, което беше направил за Маги, тя не можеше да го лиши от възможността да намери именно такава любов.

Тя изхлипа, сви се на кълбо и зарови лице във възглавниците. В бъдеще нямаше да допусне да плаче за някаква несправедливост. Вече веднъж се беше научила да живее без Рафи Уитбърн, и отново щеше да го направи.

Но за този един час щеше да остави сълзите да текат свободно. Беше си спечелила правото да прояви толкова много самосъжаление.